Пражкото гробище
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Тафров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пражкото гробище». Краткое содержание книги:
„Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
Тук проличават доста непълноти и недоизказаности дори в това, което разкрива Дала Пикола, сякаш на него самия му е трудно да си спомни онова, което другият се е опитал да забрави.
Така или иначе, изглежда, че след като в края на септември се върнал в Сицилия, Симонини останал там до края на март следващата година, като безуспешно се опитвал да сложи ръка на регистрите на Ниево, а на всеки петнайсет дни получавал съобщения от Бианко, в които той го питал ядосано докъде е стигнал.
Работата била там, че Ниево се бил отдал телом и духом на тия прословути сметки, защото злонамерените слухове ставали все по-настоятелни и той бил все по-твърдо решен да разследва, да проверява и да гледа под лупа хилядите разписки, за да е сигурен във вписваните данни, а вече бил облечен и с доста власт, защото Гарибалди много държал да няма скандали и злословия и му дал на разположение канцелария с трима помощници и двама пазачи както на вратата, така и на стълбището, така че не било лесно да се влезе нощем да се търсят регистрите, така да се каже, неговата светая светих.
Така например Ниево дал да се разбере за обзелите го съмнения, че някой може би няма да остане особено доволен от поставянето на сметките в ред, и затова се опасявал да не би регистрите да бъдат откраднати или укрити, така че направил всичко възможно да ги направи недостъпни. На Симонини не му оставало нищо друго освен да заздрави още повече приятелството си с поета, с когото най-другарски минали вече и на „ти“; така можел да разбере какво мисли да прави с проклетата документация.
Много вечери прекарвали заедно в есенния Палермо, все така морен от жегите, още неиздухани от морските ветрове, и понякога пиели полекичка анасонова ракия с вода, като оставяли алкохола да се разтвори постепенно във водата като облаче дим. Може би защото Симонини му бил симпатичен, а може би защото бил започнал да се чувства като пленник на този град, Ниево малко по малко изоставил типично военната си предпазливост и започнал да говори откровено. Разказвал за една любов, оставена в Милано, любов невъзможна, защото ставало дума за жената на не просто братовчед му, а на най-добрия му приятел. Нямало какво да се направи, при всяко негово влюбване се стигало до хипохондрия.
— Такъв съм си, и ми е съдено да бъда все такъв. Винаги ще съм фантазьор, мрачен, свъсен и жлъчен. Вече съм на трийсет, а цял живот съм воювал, и то е за да избягам от света, който не обичам. Затова вкъщи оставих още в ръкопис един голям роман. Иска ми се да го видя отпечатан, а не мога да се занимавам с това заради тези гадни сметки. Да бях поне честолюбив, да бях жаден за удоволствия… Да бях поне зъл… Поне колкото Биксио. Но не. Все същото момченце съм си, живея ден за ден, обичам разходките, когато мога да се разхождам, и въздуха, който дишам. Ще умра, защото трябва да се мре… И всичко ще свърши.
Симонини не се опитвал да го утешава. Смятал го за неизлечимо болен.
В началото на октомври стана битката при Волтурно, при която Гарибалди отблъсна последната офанзива на бурбонската армия. Някъде по същото време обаче генерал Чалдини разби папската армия при Кастелфидардо и нахлу в Абруцо и Молизе, които бяха част от кралството на Бурбоните. В Палермо Ниево не го сдържало на едно място. Бил научил, че сред онези, които сипели обвинения срещу него в Торино, били и привържениците на Ла Фарина, който явно бълвал огън и жупел срещу всеки с червена риза.