Пражкото гробище

Откакто водя този дневник, не съм ходил на ресторант. Тази вечер мислех да си остана горе, ала реших да ида на някое място, където когото и да срещна, ще е толкова пиян, че дори да не го позная аз, и той няма да ме познае. Това е заведението на татко Люнет74 тук наблизо на улица „Дез Англе“, нарича се така заради огромните очила, нещо като пенсне, поставени над входа незнайно кога и защо.

Там може не толкова да ядеш, колкото да чопваш по малко някое и друго парче сиренце, собствениците го дават почти без пари, защото от него се ожаднява. Останалото е пиене и песни — по-точно пеят тамошните „артисти“ Фифи Абсента, Арман Викача, Гастон Трите лапи. Първото помещение е коридор, половината от него е заета от поцинкован тезгях и зад него са съдържателят, жена му и дете, спящо сред псувните и кикота на клиентите. Срещу тезгяха покрай стената се простира очукана маса, на която могат да се опират клиентите, които вече са си взели по чаша. На една полица зад тезгяха се намира най-хубавата в Париж сбирка от смеси, от които да си изповръщаш червата. Истинските клиенти обаче ходят във вътрешното помещение, там има две маси, около които пияниците спят, опрели гръб до гръб. По всички стени има драскулки от клиентите, почти всичките неприлични рисунки.

Тази вечер седнах до една жена, която тъкмо се канеше да си сръбне поредната чаша абсент. Стори ми се, че се сещам коя е, правеше рисунки за илюстровани списания, после се отпусна по течението, може би защото знаеше, че е охтичава и не й остава да живее дълго: сега предлага на клиентите да рисува портретите им срещу едно питие, обаче ръцете й вече треперят. Ако има късмет, туберкулозата няма да я довърши, а някоя нощ ще падне в река Биевър.

Размених няколко думи с нея (от десет дни не съм излизал от леговището си и дори разговор с жена можа да ме облекчи), като на всяка чаша абсент, която я черпех, нямаше как и аз да не пийна по една.

И ето че сега пиша, като и в главата ми, и пред очите ми е някаква мъгла: отлични предпоставки да си спомням малко и зле.