Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
Той щеше да направи точно това. Скочи в най-близката лодка, от нея се прехвърли на следващата и така, докато се добра на платформа близо до кораба на Сибранд. Видя, че тевтонецът продължава да оглежда морето. Алтаир го чу да нарежда на стражите да обезопасят по-ниските палуби и се прехвърли на близкия кораб.
Един от стражите го забеляза и се канеше да вдигне лъка си, но Алтаир метна нож и се прокле, задето не си беше оставил достатъчно време, за да се подготви за убийството. Както предполагаше, вместо да падне безшумно, той цопна във водата.
Премести поглед към големия кораб, където Сибранд също беше чул плисъка и започваше да се паникьосва.
— Знам, че си тук, асасин — разкрещя се той. Свали ръка. — Докога си въобразяваш, че ще се криеш? На дока имам сто човека. Те ще те открият и тогава ще страдаш за греховете си.
Алтаир бе застанал на платформата така, че да не се вижда. Водата тихо плискаше около подпорите. Наоколо цареше пълно мълчание. Почти призрачната тишина сигурно изнерви Сибранд още повече и това достави огромно удоволствие на Алтаир.
— Покажи се, страхливецо — настоя Сибранд. В гласа му звучеше паника. — Изправи се пред мен и да приключваме.
„Всяко нещо с времето си“ — помисли си Алтаир. Сибранд изстреля стрела в нищото, след това извади нова и отново се прицели нанякъде.
— Стражи, бъдете нащрек — изрева той към долните палуби. — Той е наблизо. Намерете го. Вземете му живота. Който ми донесе главата на асасина, получава повишение.
Алтаир скочи от платформата на кораба и се блъсна в корпуса. Зачака, притиснат към дървото. Продължаваше да чува изпълнения с паника глас на Сибранд. След това се заизкачва. Изчака Сибранд да обърне гръб и тогава се изтегли на палубата, на няколко крачки от Великия магистър на тевтонските рицари, който обикаляше и крещеше заплахи към вълните, редеше обиди и заповеди към стражите си, които подтичваха насам-натам.
Сибранд беше мъртвец, помисли си Алтаир, докато се примъкваше зад него. Беше умирал много пъти от страх, но беше толкова глупав, че не го знаеше.
— Моля те… не го прави — рече той, когато се строполи на палубата, камата на Алтаир се беше забила във врата му.
— Страхуваш ли се? — попита асасинът. Изтегли камата.
— Разбира се, че се страхувам — призна Сибранд, сякаш говореше на някой глупак.
Алтаир си припомни жестокостта, която той прояви към свещеника.
— Сега вече ще бъдеш в безопасност — рече, — предавам те в ръцете на господ…
Сибранд се засмя и се задави.
— Братята ми на нищо ли не те научиха? Знам какво ме очаква. Знам какво очаква всички нас.
— Ако не твоят господ, то какво?
— Нищо. Нищо не ни чака. Тъкмо от това се страхувам.
— Не вярвам — рече Алтаир. Истина ли беше? Нима Сибранд нямаше вяра? Не вярваше ли в Господ?
— Как бих могъл, след като знам онова, което знам? След като съм видял толкова много? Съкровището ни е доказателството.
— Доказателство за какво?
— Че животът е всичко, което имаме.
— Тогава изчакай още малко — настоя Алтаир — и ми кажи каква роля ти беше отредена.
— Морска блокада — рече Сибранд, — за да попреча на глупавите крале и кралици да изпратят подкрепления. Щом ние… Щом ние… — Той гаснеше бързо.
— … покорите Светите земи ли? — подсказа му Алтаир.
Тевтонецът се закашля. Когато заговори отново, зъбите му бяха целите в кръв.
— Когато ги освободим, глупако. Когато ги освободим от тиранията на вярата.
— Свобода ли? Вие правехте всичко възможно, за да смажете градовете, да контролирате умовете на хората. Избивахте всички, които говореха против вас.
— Следвах заповеди, вярвах в каузата. Също като теб.
— Не се страхувай — рече Алтаир и затвори очите му.
— Наблизо сме, Алтаир.
Ал Муалим стана от писалището и мина пред светлината, която нахлуваше през прозореца. Гълъбите му гукаха щастливо в следобедната жега и във въздуха се носеше сладък аромат. Въпреки че денят беше прекрасен, въпреки че Алтаир си беше върнал званието и най-важното — доверието на Учителя — така и не успяваше да намери покой.