Освобождението на Атлантида

Коленичи до носилката и направи движение с ръка над ранената жена. Беше слабичка, не по-висока от дете с къси черни къдрици. Височината и тъмните й коси за момент му напомниха за Куин и тогава видя лицето й върху това на жената. Светлосините й очи се отвориха и Мишел погледна към него някак развеселено, независимо от ужасяващата рана, която имаше на гърлото си.

- Ще умра, нали? Прекрасно. Това е първата ми мисия и някой трябваше да ме захапе за врата - опита се да се пошегува, а свежият й британски акцент го изненада. - Проклетите вампири са дори по-лоши от тези в Лондон.

Хуморът й докосна отдавна заровена дълбоко частица в душата му и той се усмихна.

- Няма да умреш днес. Смятай помощта ми за моя начин да подобря дипломатическите отношения межди страните ни.

Призова силата си и както винаги благодари на Посейдон за дадената му мощ и честта да го направи негов върховен жрец. Докато синьо-зелената енергия премина през тялото му към пръстите и от там към жената, зеещата рана на врата й се затвори и цветът се върна по бузите й.

След като вече бе излекувана, жената коленичи на земята и му се усмихна.

- Ако всички посланици изглеждаха като теб, скъпи, щеше да има много повече международни връзки. Има ли някакъв шанс да си свободен за чаша чай, сега след като мога да изпия нещо без то да изтече от дупката в гърлото ми?

Без никой да го очаква Аларик се засмя гръмко и бързо сложи ръка пред устата си.

- Може би някой друг път, смелчага.

Преди Аларик да се изправи, тя го хвана за ръката и лицето й стана сериозно.

- Благодаря ти! Не мислех, че ще успея да стигна до болницата..., така че благодаря. Ако някога се нуждаеш от нещо, обади ми се. Грейс може да ме намери.

В странни времена, много рядко се случваха моменти, в които човек бе направил нещо, което даваше надежда на Аларик за бъдещето на човешката раса. Този бе един от тях.

Не можеше да не се възхити на куража й. Изправи се и след това се поклони, докато другите й помагаха да се надигне.

- Винаги съм благодарен, когато намеря съюзник, най-вече толкова храбър. Благодаря ви, милейди.

Грейс падна на колене до Мишел и я прегърна, после погледна към Аларик, а очите й бяха пълни със сълзи.

- Благодаря ти! Всичко. Каквото и да поискаш, по всяко време. Разчитай на мен.

Внезапно чувствайки се некомфортно от излишната проява на благодарност, Аларик

наклони глава и се насочи към вратата, и към Алексий, който се усмихваше странно в посока на Грейс и Мишел.

- Грейс, трябва да тръгваме веднага. Много от нашите хора са с леки наранявания, но се нуждаят от спешна помощ. По-добре да ги заведем в болницата, отколкото да изцеждаме силите на Аларик - даде командата си Алексий. - Аларик, ти също трябва да тръгваш Дръж ме в течение какво си открил и дали се нуждаеш от помощта ми.

Аларик кимна, защото не бе способен да реши какво ще прави от тук нататък.

Алексий даде знак на първата група.

- Да тръгваме.