Освобождението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-25-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Освобождението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Принц воин…
Лорд Джъстис е направил най-голямата саможертва, за да спаси брат си и е платил с неописуемо мъчение. Сега се е завърнал, спасен от смъртта, с разклатен ум и с мисия, от която не може да избяга – трябва да намери изгубената Звезда на Артемида. Но красивата човешка жена, която се е заклел да защитава е застрашена от зло, което може да унищожи и двамата.
Жена на науката…
Артефактите от Атлантида говорят на д-р Кийли Макдърмът и също така й показват видения от отминали животи. Древното откритие я хвърля в свят между миналото и настоящето, между реалността и илюзията и когато се среща със свирепия воин на Атлантида, който е назначен да я защитава, се разкъсва между страх и изкушение. Докато световете им се сблъскват, същото се случва с опасността и желанието.
Придърпа я по-близо до себе си, така че да може да отпусне глава на гърдите му. Ударите на сърцето му успокоиха съзнанието й.
- Под лудница имаш предвид болница за душевно болни? Някога заплашвали ли са да те затворят на подобно място само защото притежаваш дарба необичайна за хората?
Затегна прегръдката си, като отговор на заплахата, а тя издаде звук, за да изкаже протеста си. Тогава той я отпусна и тя си пое въздух.
- Не точно заплаха. Може да се определи като дълга история, разказваща за времето ми, прекарано в различни институции. Детството ми, нека просто да кажем, че не беше чак толкова забавно.
И докато седеше в скута му, без значение колко съблазнително и комфортно се чувстваше, осъзна, че тази поза не й дава сила. Защото внезапно бе започнала да разказва неща, които никога досега не е споделяла, а не искаше да започва да го прави и сега.
Размърда се и постави ръка на гърдите му, но замръзна, когато усети възбудата му. Ахна и я обля топлина, която разтопи защитите й. Очевидно я желаеше и една част от нея искаше да скочи и да извика, за да покаже радостта си.
Само че, той бе прекарал толкова време в Пустошта. Не знаеше какво представлява, но не звучеше като място на което отиваш, за да се срещнеш с момиче. А това превръщаше Кийли в удобна за момента жена, която му беше под ръка. Нищо повече. Смути се и страните й порозовяха.
Не. Хиляди пъти не.
След като не можеше да се мери с него физически, спря с опитите да се измъкне от него.
- Моля те, пусни ме, за да мога да стана - помоли го тихо.
Няколко секунди мъжът не помръдваше. След това издиша шумно и тя почувства топлината на дъха му в косата си. После я пусна, а тя се дръпна от него, след което бързо намери ръкавиците и си ги сложи на треперещите си ръце.
- Благодаря ти, задето ме хвана, когато потънах в бездната от видения.
- Моля те, не ми благодари, след като с моите действия те тласнах към това болезнено преживяване - изръмжа той, изправи се на крака и започна да се разхожда напред-назад. -Само ако знаех... човек способен да разчита предметите, принуден да докосне неподготвен инструмент, събрал през вековете толкова много насилие. Не зная как изобщо успя да го понесеш.
Изрече нещо на езика от нейното видение. От чутото си личеше, че мъжът бе използвал голям набор от псувни на древния език на алантите. Независимо от обстоятелствата, се усмихна. Ученият в нея искаше да намери лаптоп или писалка, за да си запише.
Беше много по-добре от изгубената библиотека в Александрия. Пред нея стоеше жив носител на отдавна умрял език. Фрази като „дете в сладкарница“ или „прасе в калта“ се завъртяха в съзнанието й. Това бе откритието на десетилетието, ако не й на века.
Ако оцелееше.
Тази мисъл я изправи на крака. С него трябваше да са на едно ниво.
- Беше доста трудно - призна си, като осъзна, че изповедта й бе най-сдържаното изказване на годината. - Но не всичко бе пропито с насилие. Поне не изпълнено с битки. Сцената с майка ти...
Той се обърна към нея.
- Майка ми ли каза?
Тя почти се дръпна назад, когато видя очите му. Отново светеха в синьо-зелен цвят едва ли не подивели. Изгарящи.
- Какво знаеш за майка ни? - затича се към нея и този път тя се дръпна назад. Пред нея сега стоеше воинът; цялата нежност, на която бе свидетел преди малко я нямаше, сякаш бе мираж. - Кажи ни! Кажи ни всичко!
Отново говореше за себе си в множествено число. Обмисли няколко варианта, но в крайна сметка реши да пробва с най-простия. Истината.
- Да, видях майка ти. Опитах се да й помогна, но. той. той - спря да говори и поклати глава в знак на отрицание.
Не искаше да му разказва тази история. Нито сега, нито изобщо. Не и когато Джъстис отново започна да говори за себе си в множествено число. Кой знаеше коя бе тази втора личност и какъв бе нейният произход.
Чудеше се дали някой ден ще може да се излекува.
Той коленичи на пода пред нея, но на лицето му не бе изписана ярост, а по-скоро любопитство, примесено със страхопочитание.
- Кажи ни - повтори. Но този път бе молба, а не заповед. - Моля те, разкажи ни.
Не можеше да му устои. Не можеше да не се предаде на молбата, изписана на лицето му. Не можеше да устои на изгубеното дете в гласа му.
Клекна до него, хвана го за ръка и му разказа всичко, без да я е грижа за сълзите, които се стичаха по лицето й.
* * *
Слушаше Кийли с нарастващо усещане за печал. И загуба. През целия си живот винаги бе държал под контрол болката и яростта, които изпитваше. Дори и след като по-големият му брат, биологичният син на мъжа и жената, които Джъстис смяташе за свои родители, му бе казал истината в пристъп на раздразнение. Истината, че е осиновен. И че истинските му родители не са го искали.