Освобождението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-25-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Освобождението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Принц воин…
Лорд Джъстис е направил най-голямата саможертва, за да спаси брат си и е платил с неописуемо мъчение. Сега се е завърнал, спасен от смъртта, с разклатен ум и с мисия, от която не може да избяга – трябва да намери изгубената Звезда на Артемида. Но красивата човешка жена, която се е заклел да защитава е застрашена от зло, което може да унищожи и двамата.
Жена на науката…
Артефактите от Атлантида говорят на д-р Кийли Макдърмът и също така й показват видения от отминали животи. Древното откритие я хвърля в свят между миналото и настоящето, между реалността и илюзията и когато се среща със свирепия воин на Атлантида, който е назначен да я защитава, се разкъсва между страх и изкушение. Докато световете им се сблъскват, същото се случва с опасността и желанието.
Никой не го е искал.
Но брат му бе наказан заради лъжите си, а Джъстис бе успокоен от жената, която подозираше, че не му е кръвна роднина. Въпреки опитите й го да убеди, той бе достатъчно голям, за да забележи, че никой от тях на приличаше на него. Макар че, да бъде честен, никога не бе срещал атлант със синя коса, прекара няколко години в търсене на истината. Около десетия си рожден ден се отказа и воден от ярост, обръсна главата си.
Наболата му синя брада беше още по-зле. Непрекъснато бе със счупени ребра, заради боевете, в които попадаше благодарение на брадата си и нейния цвят.
Когато кралят му бе признал истината, се почувства успокоен. Сладко-горчиво, пълно с болка и объркване, но все пак успокоение. Не беше луд. Пасваше някъде. Принадлежеше някъде.
Беше синът на краля. Кралят на Атлантида! Но спокойствието и радостта се превърнаха в пепел, когато кралят му бе казал за Посейдон и проклятието. Джъстис никога не можеше да разкрие истината, освен ако не искаше всички чули за това да паднат под острието на меча му.
Най-лошото бе, че кралят, неговият баща, никога не го бе искал. Собственият му баща го изрита настрана. Бе му казал, че майка му също не го е искала и с това потвърди дълбоките и мрачни страхове на момчето. Че не е достоен, дори за любовта на родителите си.
Зарадва се, когато го избраха да влезе в академията, в която се тренират воините. Постоянните физически упражнения бяха цивилизованият начин да изкара всичката ярост, която се таеше в душата му Ръмжеше и показваше неподчинението си на своите учители и събратя воини като едно диво животно. И не само това: тестваше границите на своята издръжливост дори отвъд. Доста отвъд. Лечителите се отвращаваха от вида му след всяка тренировка.
И тогава, в един съвсем обикновен ден, всичко се промени. Бе срещнал Конлан и Вен. Хареса ги. Възхищаваше им се, въпреки че ги мразеше, задето имат всичко, което и той трябваше да има. Имаха семейство. Място на което да принадлежат.
И сега тази жена, която можеше да чете предметите, този човек, който изобразяваше спасението на неговата душа, му казваше, че не е бил нежелан. Майка му го е искала. Прошепна името й. Ейвлин.
Нереидът, който до момента мълчеше, произнесе името на майка им сричка по сричка.
- Ейвлин.
Силната болка връхлетя и двете половини на душата му Ейвлин, бе древно име, използвано от нереидите, което значеше „обичана от богинята“. Каква ирония само?
Кийли замлъкна, след като довърши разказа за видението си. Видение, което бе преживяла. Видение, описващо живота му
- Джъстис! Звучи много тъпо, но добре ли си?
Нежната загриженост в гласа й едва не го пречупи, а вековете, изпълнени с битки така и не успяха. Звучеше загрижена за него. За него, след като трябваше да го мрази за това, което й бе сторил. Задето я бе отвлякъл и изложил на опасност и страдание.
Той бе чудовище. Без значение от какво се нуждаеше той, тя заслужаваше повече.
Няма по-добър от нас, извика нереидът.
Джъстис се опита да затръшне вратата в съзнанието си, която ги разделяше, но успя само отчасти. Ръцете на Кийли потрепнаха и той осъзна, че ги стиска прекалено силно.
- Не съм сигурен какво изпитвам в този момент. Но независимо от новините, ти благодаря. Благодаря ти, че ми даде истината. Истина, която не знаех.
- Майка ти те обичаше и те искаше - каза Кийли. - Чувствата й бяха толкова силни, Джъстис. Това, което са ти казали, че си нежелан, е лъжа. Една голяма, тлъста лъжа, изречена от страхливец.
Усмихна се, чувайки яростта в гласа й. Тя изпитваше изблик на гняв. Топлина се разля по цялото му тяло като си го помисли. Дали някой през целия му живот, е попадал в гневен изблик заради него? Те разчитаха на него, сражаваха се заедно с него, спасяваха живота му.
Но изблик на гняв - не, никога.
Само Кийли бе показвала това.
- Значи си му казала - прошепна. - Казала си на краля на Атлантида, че греши. Бих дал, всичко което притежавам, за да мога да го видя.
Тя се усмихна в отговор и споделеният хумор преобърна нещо в гърдите на Джъстис. Знаеше, че я желае. Бе приел, че жадува за нея. Но може би имаше и още. Вероятно тя разрушаваше бариерите, които той отдавна бе създал около чувствата си.
Шокът отекна в съзнанието му и тогава се появи нереидът.
Да, пусни я. Тя ни каза истината. Моята, нашата майка е била жена воин, както всички девици нереиди. Борела се е за нас и е изгубила живота си за нас. По някакъв начин се свърза с нас чрез Кийли. Не е ли достатъчно, за да повярваме, че тази жена ни принадлежи?