Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Добре де, какво от това — отвърна той, когато му изшъткахме да мълчи. — Целият свят е трябвало да плаща данъци.)
Все още пазя картичката. Типично за него бе да я надпише с молив, с течение на годините леко се е размазал, но все още се чете. Няма подпис, но не мога да сбъркам автора:
„Ричард, друже,
замръзна ли? тук е доста студено. Живеем в Penscione80 (прав.) Поръчах рапан в един ресторант вчера, грешка, беше ужасно, но Хенри го изяде. Всички тук са проклети католици. Аривадерчи ще се видим скоро.“
Франсис и близнаците доста настоятелно ме питаха за адреса ми в Хампдън. „Къде живееш?“ пишеше Чарлс с черно мастило. „Да, къде?“ повтаряше като ехо Камила с червено. (Тя използваше мастило с особен оттенък на червеното, което за мен, тъй като тя ужасно ми липсваше, възкреси със своя ярък цвят високата дрезгавина на гласа й.) Не разполагах с адрес, който да им дам, та пропуснах въпросите им, подплатявайки отговорите си с пространни отклонения на тема сняг, красота и самота. Често си мислех колко ли странен изглежда живота ми за някого, който ги чете далеч от мен. Описаното в тях съществуване бе дистанцирано и безучастно, казваше всичко, но същевременно бе неясно, с големи празнини, чиято цел бе да заблудят читателя. С известна промяна на датите и обстоятелствата писмата можеха да бъдат написани както от мен, така и от всеки друг.
Пишех ги сутрин, преди работа, в библиотеката, по време на продължителното ми разтакаване из Централната сграда, където оставах всяка вечер, докато чистачът не ме помолеше да напусна. Струваше ми се, че целият ми живот се състои от тези разкъсани отрязъци от време, през които висях на едно или друго обществено място, сякаш чаках никога непристигащи влакове. И точно като онези призраци, за които се разказва, че се мотаят из железопътните гари късно през нощта и питат минувачите за разписанието на среднощния експрес, дерайлирал двадесет години по-рано, тъй и аз бродех от едно осветено място към друго до настъпването на онзи омразен час, когато всички врати се затварят и аз напусках света на топлината, хората и дочутите разговори. Тогава отново усещах познатия мраз да се впива в костите ми и само след миг всичко бе забравено — и топлината, и хората. Сякаш никога повече нямаше да почувствам топлина през живота си.
Специализирах се в това да се правя на невидим. Можех да се мотая два часа над едно кафе, четири над едно хранене и изобщо да не бъда забелязван от сервитьорката. Чистачите в Централната сграда ме будеха всяка вечер преди да затворят, но се съмнявам някога да са загрели, че говорят с един и същ младеж. В неделните следобеди слагах мантията-невидимка на раменете си и прекарвах понякога по шест часа в лечебницата, четях си кротко броеве на списанието „Янки“ („Събиране на миди на Кътихънк“) или „Рийдърс Дайджест“ („Десет начина да се избавим от болките в гърба!“). Присъствието ми не бе забелязвано нито от рецепционистката, нито от лекаря, нито от болните.
И точно като Невидимия на Х. Дж. Уелс открих, че дарбата ми си имаше своя цена, която в моя случай, подобно на неговия, приемаше формата на душевен мрак. Струваше ми се, че хората отказват да ме гледат в очите и вървяха така, сякаш искаха да минат през мен. Суеверията ми се превръщаха в нещо като мания. Започнах да вярвам, че беше само въпрос на време преди някое от разнебитените стъпала, водещи към стаята ми, да поддаде и да падна със счупен врат, или — още по-зле — със счупен крак и тогава, преди Лио да ми помогне, щях да умра от студ и глад. Веднъж, когато успешно и без да се страхувам успях да изкача стъпалата, в главата ми звучеше стара песен на Браян Ино („И в Делхи, и в Хонг Конг/ знаят, че няма дълго да изкарат…“), оттогава, на качване и на слизане си я тананиках.
Два пъти на ден прекосявах пешеходния мост над реката и всеки път спирах и започвах да ровя из кафеникавия сняг край пътя. Намирах сравнително голям камък, навеждах се над заледения парапет и го пусках в бързея, който клокочеше над гранитните отломки на дъното, обсипани с лунички като яйца на динозавър, — може би като дар за речните богове за безопасното преминаване, а може и като опит да докажа, че макар и невидим, съществувах. В някои участъци водата бе толкова плитка и чиста, че понякога чувах звука от удара в речното дъно на пуснатия камък. Опирах се с две ръце на заледения парапет, гледах водата, която се разбиваше с все сили и пенеше в големите речни скали, и тихо боботеше над заоблените камъни. Чудех се как ще се почувствам, ако падна и разцепя главата си в някой от тези лъскави каменни яйца: болезнено пропукване, внезапна вдървеност, а после червените жилки, които ще нашарят гладката като стъкло вода.