Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Ако се хвърлех, мислех си, кой ли пък щеше да ме открие сред тази бяла тишина? Може би реката щеше да ме понесе надолу по течението, блъскайки ме в камъните и накрая щеше да ме изхвърли в някой вир край фабриката за бои, където някоя жена щеше да ме види в светлината на фаровете си, докато напуска паркинга в пет следобед? Или пък като парчетата от мандолината на Лио щях инатливо да се заклещя в някое тихо местенце, зад голям речен камък и да чакам с развети от водата дрехи пролетта?
Такива бяха мислите ми през третата седмица на януари. Живакът в термометъра падаше, животът ми, който преди бе просто самотен и нещастен, сега бе станал непоносим. Всеки ден, като в мъгла, отивах и се прибирах от работа във време, когато температурите бяха десет или двадесет под нулата, когато бурите бяха толкова силни, че единственото, което виждах бе белота и единственият начин някак да се прибера вкъщи бе като се движа неотклонно до крайпътната мантинела. След като се приберях, се увивах в мръсните одеяла и се строполявах на пода като мъртвец. Всички мигове, когато не бях погълнат от усилията да се избавя от студа, бяха потънали в ужасяващи фантазии, сякаш излезли като изпод перото на По. Една нощ в съня си видях собственото си тяло със слепена от мраз коса и широко отворени очи.
Всяка сутрин се появявах точно навреме в кабинета на доктор Роланд. Той, предполагаемият психолог, не забеляза нито един от „Десетте признака за нервен срив“ или каквото и там да беше, за което го бяха учили да следи и квалифицирали да преподава. Възползваше се от мълчанието ми, за да си говори сам за американски футбол и кучетата, които имал като малък. Редките забележки, отправяни към мен, бяха загадъчни и неразбираеми. Попита ме например, защо след като съм в катедрата по театрално изкуство, не съм участвал в нито една постановка?
— Какъв е проблемът? Срамуваш ли се, момче? Покажи им от какво тесто си замесен.
Друг път ми разказа по доста фамилиарен начин как, когато бил студент в „Браун“, се нанесъл да живее при момчето, което живеело надолу по коридора в общежитието. А веднъж ми каза, че не знаел, че приятелят ми е останал да прекара зимата в Хампдън.
— Нито един от приятелите ми не остана тук за зимата — отвърнах аз и това бе истината.
— Не бива да отблъскваш приятелите си по този начин. Най-добрите приятели, които някога ще имаш, са онези, с които ще се сдобиеш сега. Зная, че не ми вярваш, но те започват да намаляват, когато станеш на моите години.
Вечер, когато вървях към дома, нещата побеляваха по краищата и ми се струваше, че нямам нито минало, нито спомени, че откакто се помня, се намирам точно в тази отсечка от осветения и свистящ път.
Не знам какво ми беше. Лекарите казаха, че страдам от хронична хипотермия, допълнена с лоша храна, придружени на всичкото отгоре от лека пневмония. Не знам обаче дали те бяха виновни за всички халюцинации и психическото разстройство. Тогава дори не знаех, че съм болен: всеки симптом, всяка болка бе удавена във воплите на по-непосредствените ми нещастия.
Бях изпаднал в много затруднено положение. Това бе най-студеният януари от двадесет и пет години. Бях ужасен от мисълта да ме застигне бялата смърт, но нямаше къде да отида. Предполагам, че е можело да попитам доктор Роланд дали мога да остана в апартамента, който споделяше с приятелката си, но унижението бе толкова голямо, че смъртта ми се струваше за предпочитане. Не познавах никого, дори бегло, та не можех да почукам на вратата дори на далечен познат, нищо не можех да сторя. През една особено свирепа вечер се опитах да се обадя на родителите си от телефона пред „Боулдър Тап“. Валеше суграшица и аз треперех толкова силно, че едва успях да вкарам монетата в отвора. Таях някаква отчаяна и слаба надежда, че може да ми изпратят пари или самолетен билет, но не знаех какво искам да чуя от тях. Струва ми се, мислел съм си сред суграшицата и вятъра на Проспект стрийт, че ще се почувствам по-добре, ако чуя гласовете на хора, които са толкова далеч и на топло. Но когато баща ми вдигна телефона след шестото или седмото иззвъняване и чух гласа му, завален от бирата и раздразнен, гърлото ми пресъхна и затворих.