Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Доктор Роланд отново спомена въображаемия ми приятел. Този път го видял в жилищната част на града, на път с колата за вкъщи, разхождал се по площада късно през нощта.
— Казах ви, нито един от приятелите ми не е тук.
— Знаеш за кого говоря. Високо, едро момче. Носи очила.
Някой, приличащ на Хенри? Бъни?
— Сигурно сте се припознали — казах.
Температурите паднаха толкова много, че се видях принуден да прекарам няколко нощи в мотела „Катамаунт“. Бях единственият човек там, с изключение на един старец с изпочупени зъби. Беше в стая, съседна на моята, не можех да заспя, защото имаше силна, суха кашлица и храчеше. На вратата нямаше ключалка, а някакъв древен неин роднина, който можеше да бъде отворен с фиба. На третата нощ се събудих от кошмар (ужасяващо стълбище, стъпала с различна височина и ширина, мъж, който се спуска много бързо пред мен) и чух леко изщракване. Изправих се в леглото и на лунната светлина видях, за свой най-голям ужас, как дръжката на вратата се завърта крадешком.
— Кой е там? — извиках и всичко спря. Дълго лежах буден в тъмното. Напуснах на следващата сутрин, предпочитах тиха смърт у Лио пред това да ме убият в леглото ми.
На първи февруари се изви страшна буря, имаше съборени електрически стълбове, изгубили се шофьори, а на мен този ден донесе пристъп на халюцинации. От тътена на водата и съсъка на снега ми говореха гласове: нашепваха „Легни.“ „Обърни се наляво. Ще съжаляваш, ако не го направиш.“ Пишещата ми машина бе до прозореца в кабинета на доктор Роланд. Късно един следобед, докато се стъмваше, погледнах към празния двор и се сепнах, защото видях една тъмна, неподвижна фигура под уличната лампа — стоеше с ръце в джобовете на тъмното си палто и гледаше към прозореца ми. Навън се сипеше плътен и тежък сняг.
— Хенри? — казах и затворих очи, докато не започнах да виждам звездички. Когато ги отворих отново, видях само сипещия се в светлия конус под лампата сняг.
През нощта лежах на пода, треперех и гледах как осветените снежинки се сипеха в строен стълб през дупката в покрива. Бях на ръба на затъпяването и тъкмо се плъзгах по стръмната плоскост към безсъзнанието, когато в последния миг нещо ми прошепна, че ако заспя, може и никога повече да не се събудя: с неимоверни усилия накарах очите си да се отворят и изведнъж снежната колона се издигна, блеснала в своя тъмен ъгъл, яви ми се с истинската си, нашепваща и усмихваща се заплаха, като ефирен ангел на смъртта. Бях прекалено уморен, за да ме е грижа. Още докато я гледах, усетих как охлабвам хватката си, преди да се осъзная бях паднал и се спусках надолу по наклонената повърхност към тъмната пропаст на съня.
Времето бе започнало да губи очертанията си. Довличах се до офиса само защото там бе топло, някак си свършвах простите задачи, които ми бяха възложени, но да си призная, не знам колко дълго щях да издържа, ако не се бе случило нещо много изненадващо.
Докато съм жив, няма да забравя тази нощ. Беше петък и доктор Роланд щеше да бъде извън града до сряда. За мен това означаваше четири дни в склада и дори в замъгленото състояние, в което се намирах, ми бе ясно, че мога да измръзна до смърт.
Тръгнах към къщи, когато затвориха Централната сграда. Снегът бе дълбок, краката ми започнаха да ме болят и изтръпнаха до коленете. Докато стигна до мястото, където пътят влизаше в източен Хампдън, сериозно започнах да се чудя дали ще успея да се прибера в склада и какво ще правя там. Всичко в източен Хампдън бе тъмно и безлюдно, дори „Боулдър Тап“. Единствената светлина на километри разстояние, бе трепкащият светлик от телефона пред заведението. Минах край него, сякаш бе пустинен мираж. В джоба си имах тридесет долара, повече от достатъчни, за да си повикам такси, което да ме откара в мотела „Катамаунт“, в гадната, малка стая с незаключващата се врата и всичко останало, което ме дебнеше там.
Пелтечех и операторката не желаеше да ми даде номер на таксиметрова компания.
— Трябва да ми кажете името на конкретна фирма — каза тя. — Не ни е позволено да…
— Не знам името на нито една конкретна фирма — отвърнах глухо. — Тук няма телефонен указател.