Тайните на Марсилия

– Съвсем не... Не знаете ли, че е в Америка повече от шест месеца? Господин Дъглас лично посети къщата и я прие от името на клиента си, който му бил дал инструкциите си.

Мариус прехапа устни. За малко да разкрие ужасната си тайна. Предишния ден нотариусът му бе казал, че Отие дошъл от Ламбеск да потърси и избере къщата си. Сега лъжата ставаше очевидна. Отие не можеше да бъде едновременно в Америка от шест месеца и да очаква парите си в Шербур, за да отпътува. Очевидно такъв човек нямаше нито в Шербур, нито в Ню Йорк, така, както го нямаше и в Ламбеск. Това бе чиста фикция, един призрак, който Дъглас използваше с някаква престъпна цел. И Мариус веднага си помисли, че пълномощното, което той притежаваше, бе също една лъжа, която можеше да доведе до каторга.

Кръвта нахлу в главата му, сякаш именно той бе виновникът, и измънка нещо, за да благодари на Ландрол, който го гледаше с любопитство и учудване, че е така зле информиран за работите на човек, когото ще представлява.

Когато остана сам на улицата, Мариус бе принуден да си даде сметка, че единствен Дъглас би могъл да направи фалшификацията. Но младият мъж не можеше да си обясни причината за престъплението. Къщата бе изцяло изплатена и той бе принуден да се спре на обяснението, че нотариусът е решил да се сдобие лично със собственост под чуждо име, скривайки по този начин имущественото си състояние. Но въпреки това обяснение престъплението си оставаше налице: Дъглас, един благочестив и почтен човек, се оказваше фалшификатор.

В един момент Мариус се уплаши да не би и Муте, бившият търговец от Тулон, също да е подставено лице.

Бързо отиде при един от приятелите си, който дълго време бе живял в Тулон, и го разпита. Отдъхна си, когато научи, че такъв човек наистина съществува и че е клиент на Дъглас. Все така тласкан от съмнения, той пожела да види собствеността, която Муте беше ипотекирал. Бе посветил сутринта си на напразно търсене на един човек, следобедът му щеше да премине в търсенето на една къща.

Отрасъл в предградието Сен Жюст, в старинния селски дом на майка си, Мариус познаваше всички къщи в крайбрежния район. Имението, върху което Дъглас твърдеше, че има ипотеки от името на Муте, принадлежеше на господин Жиро, у когото младежът бе играл като дете. Веднага се запъти натам. Щеше да обясни, че просто е минавал покрай дома и е решил да се отбие.

Беше средата на септември. Морето дремеше на хоризонта тежко, неподвижно, като огромен килим от синьо кадифе. Полето се простираше надалеч, обляно от слънце, топло и морно. На моменти от брега нахлуваха свежи струи и поклащаха клоните на боровете. Когато Мариус мина покрай селската къща, в която майка му го бе люляла като малък в люлката, очите му се наляха със сълзи от силното вълнение. Сред тишината на тази мрачна и обгорена пустош му се стори, че чува любимия глас на святата жена, споменът за която му даваше сили да продължи да се бори за освобождението на Филип.