Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
Жиро го посрещна като завърнал се блуден син.
– Вече съвсем престанахме да ви виждаме. Идвайте понякога тук да се утешите... В тази къща имате верни приятели, с които можете да прекарате приятни часове.
Мариус бе трогнат от такъв прием. Откакто се бе сблъскал с тегобите на живота, често си мислеше с разочарование за хората. За миг забрави за какво точно бе дошъл. Жиро сам го улесни в деликатните въпроси, чиито отговори бе дошъл да намери.
– Вижте колко добре си живеем тук – заяви домакинът. – Вярно е, че не сме богати, но няколкото акра земя, която имаме, са достатъчни, за да не се лишаваме от необходимото.
– Мислех, че сте затруднен – призна Мариус. – През последните години реколтите бяха лоши.
Жиро с учудване погледна младежа:
– Затруднен ли? Напротив... Защо смятате, че е така?
Мариус почувства, че се изчервява.
– Простете – измънка той. – Не бих искал да ви изглеждам недискретен... Казаха ми, че заради последните реколти сте били принуден да ипотекирате имота си.
Като чу тези думи, Жиро прихна:
– Тези, които са ви уверявали в това, са се излъгали. Слава Богу, нито сантиметър от земята ми не е заложен.
Мариус настояваше:
– Все пак ми посочиха нотариуса Дъглас, който бил взел ипотеките.
Жиро продължаваше да се смее открито и прямо.
– Господин Дъглас е почтен човек, но къщата, която е ипотекирал, не е моя, уверявам ви.
Предния ден Мариус бе видял акта, в който къщата на господин Жиро бе ясно упомената. Актът съдържаше също и подписа на собственика. Това бе втора фалшификация на нотариуса, още по-трудно обяснима от първата. Очевидно бе прибрал за себе си парите на Муте, предназначени за заем.
Мариус си тръгна. Искаше да размисли, преди да разобличи престъплението. Отие не съществуваше, нито пък къщата, върху която Муте имаше ипотеки. Жиро бе заявил, че тази къща не е негова. В цялата тази история имаше тайни, в които младежът проникваше с трепет. В понеделник сутринта, след една безсънна нощ, той взе решение да отиде при нотариуса.
7
В кантората на Дъглас Мариус бе изненадан от религиозното спокойствие на огромните студени помещения, дали подслон на престъпността. Не можеше да приеме такова лицемерие. Би искал стените да крещят за нечестния нотариус. Чиновниците работеха тихо. Почтеният вид на къщата го дразнеше, хвърляше го в мъчителни съмнения.
Седна във вестибюла пребледнял и развълнуван. Дъглас го забеляза през отворената врата на кабинета си.
– Влезте, влезте – извика той. – Не ми пречите... След малко съм на ваше разположение.
Мариус влезе. В кабинета имаше петима или шестима свещеници, сред които разпозна абат Донадеи. Кокетлив и усмихнат, абатът галеше нотариуса с погледа и гласа си; беше искал дарение за църквата.
– Вие сте един от нашите приятели – ласкаеше нотариуса абатът – и ние се обръщаме към вас всеки път, когато кутиите за пожертвувания на енориите ни са празни.
– И много добре правите – отговори Дъглас.
Изправи се и взе няколко златни монети от едно чекмедже.
– Колко ви трябват?
– Мисля, че петстотин франка ще са ни достатъчни – сведе поглед Донадеи. – Имаме голяма нужда от помощта на почтени и благочестиви хора...
Дъглас го прекъсна:
– Вземете. Тук са петстотин...
После с леко треперещ глас добави:
– Отче, молете се за мен.
Всички свещеници станаха и наобиколиха нотариуса, за да благодарят, призовавайки Божията благословия. Дъглас стоеше прав и блед приемаше пожеланията им. На Мариус му се стори, че устните и клепачите на нотариуса нервно потръпваха. Донадеи сипеше поток от ласкателства:
– Бог ще ви се отблагодари за всичко, което ни давате. Той вече ви го връща с процъфтяването на фирмата. Ах, господине, в този град вие сте чудесен пример за това, че материализмът на нашия век покварява. Остава само да пожелаем нашите търговци да следват скромния ви живот, да бъдат също толкова наболели и с добро сърце кат вас. Тогава бихме си спестили отвратителния спектакъл, който ни поднася нашето марсилско общество.