Възрастите на Лулу

Очаквах да ме целуне, но не го направи.

— Здрасти, моя любов! — Инес се хвърли отгоре ми, за да ме целуне, и Пабло свали от нея шлифера, преди да ми я подаде. След това влезе вътре като у дома си.

— Това е Кристина — погледна ме за миг с настойчив поглед. — Кристина, запознай се с жена ми...

Тогава разбрах, че са трима. Тя, червенокосата, не толкова колкото каза Чело, бе останала полуприкрита зад рамката на вратата. Направи две крачки напред и щеше да продължи, но й подадох ръка, преди да доближи устните си за целувка. Объркана, тя я стресна. Пабло се намеси, за да й помогне.

— Мариса не понася безчувствените целувки...

— Не ме наричай Мариса, моля те. — Напоследък прилагаше със завидна жестокост техниката на лично отмъщение, която се оказваше наистина много ефектна, и винаги нещо в мен се скъсваше, когато го чувах.

— Защо не? Това е едно любвеобилно умалително — след което се обърна към любовницата си. — Така че тя не позволява на всеки да я целува. Много е особена, винаги подбира, разбираш ли? Не е много възпитана, но това е повече по моя, а не по нейна вина...

Инес започна да се смее като луда. Имаше тази слабост, изведнъж избухваше в смях като смахната. Този път смехът й наистина бе навременен.

В гостната личаха следите от снощната битка. Върху стъклото на масичката личеше следа от засъхнала сперма във формата на странно „S”. Нямаше никакви коментари.

— Отивам да направя кафе — поставих Инес на пода. Пабло седна на канапето, а червенокосата се отпусна до него, като се опита да хване ръката му, но той не й позволи. — Искате ли да пиете нещо?

И двамата искаха кафе.

Беше хубава, много хубава и млада, разбира се, на около двайсет-двайсет и една години, можеше да му бъде дъщеря. Аз никога не бях могла да мина за негова дъщеря, дори и да бях опитала, въпреки че никога не го направих. Но тя бе слаба и стройна, подвижна. Имаше грозни крака, прекалено слаби, което ме оживи, но зелените й очи бяха огромни, а червеникавата й коса, гъста и лъскава. Беше много хубава и имаше щръкнали като на коза гърди. Пъпките се забелязваха през пуловера, бяха гърди на момиче.

Инес замъкна Пабло до стаята си, за да му покаже чекмеджето, в което стояха рисунките й от детската градина. Тя ме последва до кухнята и остана на прага, като ме наблюдаваше.

— Аз ти се възхищавам много, знаеш ли? — Изглеждаше спокойна и сигурна в себе си...

— Не, виж какво... Ако нещо ме дразни наистина, това са женските изповеди, така че ще ти бъда благодарна да ми ги спестиш.

— Не става въпрос за това — гласът й все още бе уверен. — Прочетох книгата ти.

— Съмнявам се — отвърнах й. — Не съм писала никаква книга.

— Как не — настоя изненадана. — Пабло ми я даде, книгата с епиграфи. Много ми хареса.

— Епиграми.

— Какво? — даваше вид, че не я интересува много.

— Епиграми, не епиграфи.

— А, добре де — изсмя се. — Все едно е.