Господарят на войната

— Избран, лейди, да обедини всички народи в Британия във вярата в живия Бог. Сакси и брити, гуенти и думнонци, ирландци и пикти, всички вярващи в единствения истинския Бог и всички живеещи в мир и любов.

— А какво ще стане, ако ние решим да не последваме крал Мюриг — продължаваше с въпросите си Сийнуин.

— Тогава нашият Бог ще ви унищожи.

— И това ли е посланието, което си дошъл да проповядваш тук — намесих се аз.

— Друго не мога да правя, лорд. Така ми е заповядано.

— От Мюриг ли?

— От Бог.

— На аз съм господарят на земите и от двете страни на потока, както и на всички земи на юг до Каер Кадарн и на север до Акве Сулис, така че ти няма да проповядваш без мое разрешение — заявих аз.

— Никой човек не може да отменя заповедите на Бога, лорд — каза свещеникът.

— Но това може — измъкнах аз Хюелбейн.

Трите жени засъскаха. Свещеникът се вторачи в меча, после плю в огъня.

— Рискуваш да си навлечеш Божия гняв.

— А ти рискуваш да си навлечеш моя гняв — казах аз. — И ако утре до залез слънце още не си напуснал земята, която управлявам, ще те предам като роб на моите роби. Тази нощ можеш да спиш при животните, но утре си тръгваш.

На следващия ден той неохотно си тръгна и сякаш, за да ме накаже заваля първият сняг за тази зима. Снегът беше подранил, което обещаваше люта зима. Първоначално беше само суграшица, но през нощта се превърна в силен сняг, който до сутринта покри земята с бяла пелена. През следващата седмица ставаше все по-студено. От вътрешната страна на покрива ни се появиха ледени висулки и започна дългата зимна борба за топлина. В селото хората спяха с животните си, а ние се борехме с лютия студ с огромни огньове, които топяха ледените висулки по тавана. Вкарахме добитъка, който щеше да зимува в оборите, а другите животни изклахме и консервирахме месото им в сол, както бе консервирал безкръвното тяло на Гауейн. Два дни в селото ехтеше отчаяното мучене на воловете, които отиваха под брадвата. Кръвта им оцветяваше снега в червено и насищаше въздуха с острата си миризма. Вонеше на кръв, сол и изпражнения. В замъка огньовете бучаха, но не можеха да ни стоплят. Събуждахме се измръзнали, треперехме под рунтавите кожи и напразно чакахме да се стопи снега. Потокът се заледи, така че всеки ден трябваше да трошим леда за прясна вода.

Все още обучавахме нашите млади копиеносци. Карахме ги да вървят през снега да заякват, защото мускулите щяха да им трябват във войната със саксите. В дните, когато от небето се сипеше гъст сняг и вятърът носеше снежинките над отрупаните със сняг покриви на малките селски къщички, аз карах мъжете да си правят щитове от върбови дъски, покрити с кожа. Правех си отряд, но докато ги гледах как работят, изпитах страх за тях, чудейки се колко ли от тях щяха да доживеят да видят лятното слънце.

Точно преди деня на зимното слънцестоене пристигна вест от Артур. В Дун Карик усилено се подготвяхме за големия празник, който щеше да продължи през цялата седмица, посветена на смъртта на слънцето, когато се появи епископ Емрис. Дойде на кон, чиито копита бяха увити в кожа. Придружаваха го шестима от копиеносците на Артур. Епископът ни каза, че той останал в Гуент да спори с Мюриг, а Артур заминал сам за Демеция.