Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
- Забравих за Майка, Жан-Клод и ardeur - казах.
- Да, но Жан-Клод има нужда да се храни само по веднъж на ден, а ти - по два пъти на ден. Да си го кажем директно, Анита, трябват ти повече постоянни pomme de sang.
- Какво, предлагаш ли се?
Възхищение премина по лицето му.
- О, да, по дяволите, с удоволствие бих получил един от онези извиващи гърба оргазми.
- Джейсън - изрекох, и тази единствена дума бе достатъчно предупреждение.
- Добре, така да бъде, но кой друг ще сложиш на мястото на Натаниел, докато той се възстановява.
Въздъхнах.
- Мамка му.
- Виждаш ли, не знаеш, нали?
- Сега мога да се храня от Ашър.
- Да, но той няма да се събуди още часове наред. Трябват ти още ходещи през деня донори,
Анита. Не е задължително да бъда аз, но някой трябва да бъде. Помисли върху това. Но днес съм твоят придружител, тъй като не може да излезеш сама, не и при такава кръвозагуба и с това, което Ашър ти направи, каквото и да е то. Би могла да звъннеш на Майка, но докато той пристигне и докато двамата отидете там, където полицията иска, мисля, че приятелите ти от полицията ще са се вбесили.
- Добре, успя да ме убедиш.
- Успях ли? При теб винаги е толкова трудно човек да е сигурен. Понякога си мисля, че съм спечелил спора, след което отнякъде ти идва сила и ми разказваш играта.
- Просто върви, Джейсън, сложи някакви превръзки върху драскотините.
- Драскотини, друг път, ако бях човек, щеше да ме караш до Спешното. Не забравяй, Анита, че имаш част от силата едновременно на вампир, и на върколак. Ние можем да пробием дупка с пръст в нечии ребра.
- Наистина ли си ранен? - попитах, оставяйки шегата настрани, не исках да е ранен.
- Не е за постоянно, но ще се излекувам бавно като човек.
- Съжалявам, Джейсън. - Усетих се да изрека: - И мерси, че се погрижи за мен.
Усмивката му избледня и нещо близко до сериозно изражение се разкри в очите му, след което изчезна, скрито зад друга усмивка.
- Нищо необичайно за мен, г-жо. - Той докосна въображаема шапка и понечи да затвори вратата. - Бих светнал лампата, преди да затворя вратата, дяволски тъмно е без прозорци.
Протегнах се и включих малка лампа до часовника, върху малкия хладилник.
Сиянието изглеждаше неестествено ярко.
- Телефонът ти е на пода от моята страна на леглото. Изпуснах го когато започна да се гърчиш.
- Не съм се гърчила - възразих.
- О, съжалявам, изпуснах го когато изпитваше изключително силния, изумителен, крещящ оргазъм. Така по-добре ли беше? Прозвуча по-добре, нали?
- Отивай да се почистиш - заявих, звучейки сърдито.
Той се смееше, докато затваряше вратата.
Останах насаме с малката лампа, голямото легло и никакви дрехи, които да се виждат.
Точно щях да започна да обмислям дали да се опитам и да намеря някакви дрехи преди да изровя телефона си, когато той отново звънна. Полазих върху леглото, отмятайки завивките, така че да не ми се заплитат. Полуседнах, полупаднах на пода и открих телефона си като седнах върху него.
Беше Долф, и не бе щастлив. Докато ме е чакал, се е получило второ обаждане, за второ местопрестъпление. Беше вбесен от маймунджилъците на Джейсън по телефона, от двете местопрестъпления, и особено, както изглеждаше, от мен.
16
Първото местопрестъпление се намираше в Уайлдууд., този нов бастион на парите и социалния престиж. Последните адреси бяха в Ладю., Клейтън., Крейв Кър , но вече не бяха актуални. Не, актуалното местоположение беше Уайлдууд. Фактът, че това беше насред нищото, не изглеждаше да притеснява новобогаташите или тези, които искаха да бъдат такива. Лично за мен, единствената причина, поради която бих живяла насред нищото, на не толкова моден адрес, е защото не бих искала заради мен да прострелят съседите ми.
Докато Джейсън мине по всички ветровити пътища, водещи към местопрестъплението, бяхме разбрали няколко неща. Първо, очите ми бяха чувствителни към светлина, така че слънчевите ми очила бяха мои приятели. Второ, стомахът ми не харесваше виещи се пътища. Не ни се беше наложило да спираме, за да повръщам, което беше добре, тъй като освен ако не спрехме на нечия отбивка за къща, пътят нямаше банкет. Граничеше с дървета, хълмове, еднообразна пустош, където истински вълци вече не скитат и дори черните мечки са намерили по-големи дупки, в които да се скрият.
При нормални обстоятелства обичам да карам през природата. Днес всичко ярко зелено означаваше, че когато ми се завие свят, зеленото ставаше прекалено наситено и сякаш към очите ми беше запратена жаба, което всъщност увеличи замайването.