Хайка за вълци

В Сплендид често прожектираха и „забранени“, в повечето случаи любовни филми, които възбуждаха въображението на учениците до такава степен, че непрекъснато говореха за тях и крояха планове как да се вмъкнат в киносалона да ги гледат. Докато траеха прожекциите, на входа стояха като цербери двама учители, единият от мъжката, другият от девическата гимназия, и ловяха учениците, които можеха да познаят, вземаха си и доверени ученици от по-горните класове да им помагат. Все пак най-смелите и изобретателните успяваха да се промъкнат в киносалона и славата им на щастливци се носеше из гимназията. Един влязъл в офицерската униформа на брат си, друг подкупил кинооператора и гледал филма от кабината, трети най-спокойно влязъл в киносалона облечен в женски дрехи. Трескавото юношеско въображение създаваше легенди за смелчаци, които бяха успели да минат изпод носа на церберите. Никой не познаваше тези щастливци, но онова, което бяха видели в забранените филми, се знаеше от всички до най-малките подробности.

Иван Шибилев ходеше на кино почти всяка вечер, без да се съобразява с така наречения ученически час и без да изпитва угризение, че нарушава училищните разпоредби. Към средата на втория учебен срок щастието му изневери, хванаха го на излизане от Сплендид след ученическия час и намалиха поведението му. Класният наставник го повика, за да му напомни, че както във всяко учреждение, и в гимназията има установени от години ред и дисциплина, които трябва да се спазват безпрекословно. Изпитваше към него особена симпатия, както впрочем и всички останали учители, и му даде да разбере, че ако обещае да спазва строго занапред училищните наредби, може да измоли с директора да отмени заповедта си за намаляване на поведението му. Иван Шибилев отговори, че недоумява защо го обвиняват в нарушение на училищния ред, когато той е задоволил една своя духовна потребност, след като си е подготвил уроците за следващия ден. За класния наставник стана ясно, че му се налага да накаже един от най-добрите си ученици, за да го „стресне“, та в бъдеще да си спести тази неприятна работа.

Иван Шибилев не се „стресна“ от наказанието. За него бе съвсем естествено например да преправи по свой вкус монограма на гимназията, гравиран върху катарамата на колана му. Направи свой проект на монограма и го даде на леяр от квартала да го отлее, но не от златен, а от сребърен бронз, защото смяташе, че този цвят отива по-добре на цвета на куртката му. По същата причина префасонира и шапката и куртката си. На шапката премахна пружината, посмачка периферията, изви надолу десния край на козирката, за да стане „по-шик“, а на яката на куртката сложи по-светлосиньо кадифе. Не само към дрехите или предметите, с които си служеше, но и към много други неща ръцете му инстинктивно посягаха, за да ги променят така, както му се струваше, че изглеждат по-удобно и по-добре. Не можеше да понася и големия ученически номер на левия си ръкав. Ненавиждаше го не от суета или като уличаващо го в нарушение на училищните наредби средство (както видяхме, не се съобразяваше с тях, защото не разбираше смисъла им), а като подигравка над личността му. Смяташе, че е Иван Шибилев, ученик от четвърти „а“ клас, а не цифрата 219, изобразена на кръгъл картон, облечен с плат и зашит на ръкава му. Ей ти, номер 219, оправи си крака, не обърквай целия строй! — извика му учителят по гимнастика, който командваше маршируването на класовете по разни празненства. — 219, на теб говоря! — Учителят дотича задъхан и разтърси рамото му и едва тогава Иван Шибилев разбра, че командата се отнася за него. Това стана още в първия учебен срок и оттогава свали номера от ръкава си. Носеше го в джоба си и само сутрин, преди да влезе в клас, го закачаше на ръкава си с безопасна игла.