Хайка за вълци

Много скоро след тези дни на всеобщо възхищение от него като поет и художник на Иван Шибилев бе съдено да се увлече с непреодолима сила и по театъра. По-малкият брат на хазаина му беше сценичен работник в театъра. Като повечето работници в театъра, и той страдаше от манията, че е неосъществен актьор, и той бе „посветил живота си“ на сцената с такава всеотдайност, на каквато може би самите актьори не бяха способни. Братята му, единият пенсиониран учител по история (хазаинът на Иван Шибилев), другият — чиновник в данъчното управление, се срамуваха от неговата маниакалност, заради която бе изпуснал една порядъчна кариера, и гледаха на него като на душевно болен. Всички от двете семейства, и особено децата, го обичаха и приемаха с радост. Той създаваше празнично настроение, умееше да прави „мутри“ и разни фокуси, да имитира хора и животни така сполучливо, че всички се смееха от сърце. Казваше се Георги, но малки и големи го наричаха чичо Жорко, а в негово отсъствие и чичо Зайко, защото горната му устна бе цепната като на заек. Още при първата им среща Иван Шибилев откри у него сродна душа, от своя страна чичо Жорко също оцени заложбите му и започна да го води „гратис“ на театър. Запозна го с разпоредителките, те му слагаха допълнителен стол в края на първия балкон и оттам, необезпокояван от никого и превърнат на слух и зрение, изгледа целия репертоар на театъра.

Веднъж чичо Жорко го помоли да му помогне за няколко часа, защото един от колегите му не бе дошъл на работа. Иван Шибилев остана при него цял следобед и оттогава му стана доброволен помощник, отначало в празнични, а отпосле и в делнични дни след излизане от училище. Всъщност нямаше какво да помага, защото чичо Жорко и останалите работници си вършеха работата, и той оставаше до края на представлението. Обхождаше всяко кътче на сцената, наблюдаваше как се слагат декорите, а понякога успяваше да надникне и в гримьорните, където актьорите се приготвяха за предстоящото представление. Най-интересни му бяха репетициите. Присъствието на външни хора бе най-строго забранено, но чичо Жорко съумяваше да го скрие в някой тъмен ъгъл иззад декора, а при случай го представяше за свой племенник. Така Иван Шибилев имаше възможност да слуша и гледа това, което ставаше на сцената. Отначало артистите четяха ролите си и чичо Жорко му обясняваше, че това е репетиция на маса. През следващите репетиции актьорите казваха ролите си наизуст и излизаха на мизансцен (както обясняваше чичо Жорко), прекъсваха играта много пъти, работниците внасяха на сцената все повече декори, актьорите обличаха необходимите костюми, режисьорът следеше играта долу от зрителната зала и оттам говореше на актьорите, понякога изтичваше при тях, показваше им нещо и отново се връщаше на мястото си. От репетиция на репетиция, от отделни думи и движения, пиесата се превръщаше в жива човешка история, весела или тъжна, но винаги вълнуваща до забрава. Като връх на всичко идваше и премиерата. Няколко дни преди нея всички в театъра, от портиера и сценичните работници до режисьора, биваха обзети от напрежение и безпокойство, правеха се по две репетиции на ден, а на някои части от пиесата и по три, режисьорът хвърчеше от залата на сцената й обратно, разместваше декори, сменяше костюми, заповядваше да се пази тишина. Иван Шибилев изпитваше като всички предпремиерното напрежение, защото знаеше всички роли наизуст и се чувствуваше като участник в представлението.