Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
— За какво живееш бе, момче?
— Сакам да видим какво че стане!…
Достойнството на шопа особено се проявяваше, когато бе засегната неговата фамилия.
В с. Градищея, Румъния, шоп от 6 полк отива при взводния си командир и го моли за разрешение да прескочи до една къща, в която ще му сварят качамак. И шопът обяснява. През 1913, когато румънските войски бяха нахлули в България и между другите заели и неговото село, няколко власи, възползувани от отсъствието му — бил на фронта, принудили жена му да им направи качамак. Сега нему пък се падало рома̀нка да ва̀ри, а он да руча!
— Олекна̀ ми на душата, господин подпоручик — казва завърналият се вече шоп. Цел живот чеше да ми тежи, ако не бех си отял.
Но още по-чувствителен е шопът, когато е накърнена войнишката му чест.
След боевете в Румъния, придружаващото дивизията ни отделение от 1 гаубичен полк ни напусна и замина за пета дивизия. Младши подофицер Иван Кутев, шоп от Бояна, е преден наблюдател на височината Емине-Борну. До него, също наблюдател, е един картечник от 49 полк. През май картечната рота е оставила една палатка, която е само на десет крачки от телената мрежа пред неприятелската позиция.
Палатката стои цяла-целеничка, светнала на слънцето — предизвикателен трофей на противника. Гледа нашият шоп ден, гледа два; гледа седмица, гледа две. Не може да се сдържи. А палатката все стои — свидетел на наш неуспех. Причернява му пред очите. Придумал другаря си, взема решение и едва пада мрак, по чорапи, с револвери и бомби, двамата тръгват. Под самия нос на французите избързалият Иван изтръгва палатката и — хайде назад! Започва страшна пукотевица. Около Ивана земята кипи. Но той не трепва. Стиска здраво скъпоценната палатка и лети! А зад него увисналите на въжетата колчета радостно запяват: „Ето, връщаме се веч…“
Не по-малко чувствителен е шопът, когато му се оспори победата.
При Узун-Букурещ превъзхождащи румънски сили правят отчаян опит да възвърнат загубените си оръдия. Пред 5 рота от нашия полк една батарея рискува да бъде закачена. Деветнадесетгодишен шоп от най-последния, 40 набор с китка зад ухото скача и извиква: „Че я закачат, че я закачат, огън!“ И пушките на другарите му изпращяват. „Огън, огън“ — повтаря той командата, все тъй прав, жив прицел на противника. „Че я закачат, огън, че я закачат“ — продължава шопът, поддържайки духа у другарите си, заковани от убийствения напън на румъните, които въпреки всичко, но можаха да вземат обратно оръдията си.
Здравото национално чувство ръководеше шопа към правилни размишления и правилни решения.
Пред Комана-Букурещ офицери от 1 полк обясняват на войниците, че вместо румъни срещу тях има вече руси. Желаейки да провери настроението — дали нашите ще се бият, — един офицер им припомня, че русите са славяни, наши братя, освободители.
— Я — обаждат се неколцина, — оти да се не биеме? Що тражи русино туа? Я одил ли съм у Русия?
Справедлив в оценката си за противника, шопът знаеше да даде всекиму заслуженото.
На Южния фронт, когато бяха ни пристигнали новобранци, които със зяпнали уста слушаха по-старите да разказват, един „чичо“ разправяше:
— Виж, това сърбето и русите, они се бият. Ама това, рома̀нците! Какво че им викаш „ура“!
Повече ние им вика̀аме „У, бря-я-я-я!…“
Вярата в началника бе създала у шопа и вяра в себе си. Веднъж обявена, войната бе вече народно дело. И той отиваше, както би отишъл по своя лична работа!
— Вие ни кажете дека са рома̀нците — после ние си знаем работата!
Така бяха казали войници на офицер от нашия полк пред бой в Румъния.
Предаността на шопа към началника бе за пример.
В Добруджа в ръкопашен бой румънски войник кляка и се прицелва в наш офицер. Виждайки опасността, която заплашва началника му, един от най-дребните войници от 12 рота на нашия полк, редник Сотир Илиев, шоп от София, се хвърля на нож срещу великана румънин и го вдига на крака, преди още да успее да стреля. Здрав и силен, румънинът хваща пушката за дръжката на ножа. Нашият дърпа с всички сили, румънинът държи и не пуска. И в тоя трагичен миг, вече спасил живота на ротния си, но в невъзможност да мушне врага, Сотир извиква: „Пущи ми пушката, бе!“
Обичта на шопа към началника граничеше със самопожертвуване.
При Бранищари-Букурещ дружинен командир от 6 полк майор Димитър Митов, шоп от София, бива в 15 минути три пъти ранен. Заедно с него все от пехотни куршуми излизат от строя адютантът, тръбачът, свръзките — целият щаб. А той е залегнал на линията на взводните командири — почти в самата верига. Въпреки убийствения огън вестта за тежкото раняване на достойния началник се пръска бързо всред войниците, които, възбудени до краен предел, се вдигат стремглаво в атака от място, от двеста-двеста и петдесет крачки, и със страшен вик „ура“, презирайки смъртта, прекосяват сърцато пространството, нахълтват в окопите на румъните с удар на нож и викове: „Дружиннио ни утепа̀аате, вашата!…“