Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Елин извади Голдрин от ножницата му, а Мечът на Оринт проблесна в ръката на Едион като току-що изкована стомана. Лизандра се скъта по-надълбоко в сенките.
– Предателство или дяволски лош късмет? – промърмори Едион.
– Вероятно и двете – отвърна шепнешком Елин и в следващия миг фигурата изникна между две от каменните колони.
Мъжът беше набит и леко закръглен, далеч не отговаряше на стандартите за красота, които валгските принцове преследваха в избора си на човешко тяло. Но нечовешката воня, дори с черния нашийник на дебелия му врат... беше много по-силна от обикновено.
Естествено, Бранън не си беше направил труда да я предупреди.
Валгът пристъпи в светлината на свещените мангали.
Щом зърна лицето му, всички мисли изхвърчаха от главата й.
И проумя, че Едион е бил прав: тазвечерните й действия наистина бяха разпратили послание. Същинско известие за местонахождението й. Ераван бе очаквал тази среща повече от няколко часа. Валгският крал познаваше и двете страни на миналото й.
Затова насреща й се хилеше главният надзирател на Ендовиер.
***
Още преследваше сънищата й.
Сънуваше червендалестото му, грозновато лице и развратния поглед, с който гледаше нея и другите жени в Ендовиер. Смехът му, когато я съблякоха до кръста и я бичуваха публично, а после я оставиха да виси от оковите в хапещия студ или жарещото слънце. Усмивката му, като я тикнаха в тъмната мина, все така широка, когато дойде време да я изведат дни или седмици по-късно.
Дръжката на Голдрин стана хлъзгава в ръката й. Пръстите на свободната й веднага пламнаха. Прокле Лоркан, задето беше откраднал златния пръстен – единствената защита, единственото изкупление.
Погледът на Едион прескачаше между двама им, прочел ужаса в очите й.
Главният надзирател на Ендовиер процеди презрително:
– Няма ли да ни запознаеш, робиньо?
Вледененото изражение по лицето на братовчед й заедно с вперения му взор в избледнелите белези от окови по китките й й подсказа, че се е досетил кой стои пред тях.
Едион пристъпи между тях, несъмнено тълкувайки всеки звук, всяка сянка, всеки мирис, за да се увери, че мъжът е дошъл сам; преценявайки колко трябваше да се борят, за да излязат от храма. Лизандра прелетя до съседната статуя, готова да се преобрази и да скочи в атака по техен сигнал.
Елин опита да свика онова нахапано поведение, което я бе предпазвало и измъквало от какво ли не досега. Но виждаше само как надзирателят завлича онези жени зад сградите; чуваше единствено затръшването на желязната порта над тъмната мина; подушваше солта и кръвта, и вонята на немити тела; усещаше само парещите струи кръв по съдрания си гръб...
Няма да се страхувам, няма да се страхувам...
– Свършиха ли се хубавците във всички останали кралства, с които да се разправяш? – провлачи Едион, за да им спечели време.
– Приближи се, генерале – рече презрително надзирателят, – и ще видим дали ти няма да ми паснеш по-добре.
Едион се изкикоти и вдигна Меча на Оринт малко по-високо.
– Опитай, но едва ли ще оцелееш.
Като видя меча – меча на баща й, меча на народа й...
Елин вирна брадичка и пламъците около лявата й ръка лумнаха още по-ярко.
Воднистите сини очи на надзирателя се плъзнаха към нейните и се присвиха насмешливо.
– Жалко, че нямаше малката си дарбица, когато те тикнах в мините. И когато оплисквах земята с кръвта ти.
Едион отвърна с дълбоко ръмжене.
Елин обаче принуди устата си да се извие в усмивка.
– Късно е. Току-що пречуках войниците ти. Хайде да приключваме тук, за да мога да си почина най-сетне.
Горната устна на надзирателя се сви в презрителна гримаса.
– Скоро ще те науча на обноски, момиче. Всички ви ще науча.
Амулетът между гърдите й сякаш затътна, съживен от сурова, древна сила.
Елин не му обърна внимание, прокуди всяка мисъл за него. Ако Валгът – ако Ераван надушеше, че притежава тъкмо онова, което така отчаяно издирваше...
Надзирателят отново отвори уста. Елин атакува.
Огънят й го запрати към най-близката стена и влетя в гърлото му, в ушите му, в носа му. Пламъците му не горяха, защото бяха от светлина, ослепително бяла...
Надзирателят изрева, гърчейки се, докато магията й проникваше в него, сливаше се с него.
Ала вътре нямаше за какво да се захване. Нямаше тъмнина, която да изгори, нито въгленче, на което да вдъхне живот. Само...
Елин залитна назад, магията й изчезна и коленете й се подкосиха, сякаш ударени с тояга. Главата й запулсира, а стомахът й се сви болезнено. Познаваше това чувство – този вкус.
Желязо. Като че надзирателят беше пълен с него. И онзи мазен, противен послевкус... Камък на Уирда.