Внезапни завършеци

Когато излезе отново на улицата и зрението ѝ вече не беше замъглено от надежда, тя видя. На прозорците нямаше нито стъкла, нито дори восъчна хартия. На порутения кладенец нямаше въже с кофа. Не се виждаха никакви животни — с изключение на собствения ѝ умрял кон, който само подчертаваше липсата им.

Това бе изсъхналият труп на град, вече отдавна мъртъв.

Шай стоеше на това запуснато място, надигната на пръсти, сякаш се канеше да хукне нанякъде, но не знаеше къде. С едната си ръка обхвана рамото си, а пръстите на другата помръдваха и потреперваха. Хапеше устните си и всмукваше въздуха бързо през тесничкия отвор между предните си зъби.

Моментът беше гаден, дори по занижените ѝ стандарти. Но ако през последните месеци беше научила нещо, то беше, че нещата винаги можеха да станат още по-гадни. Шай погледна назад към пътя, по който бе дошла, и видя надигаща се прах. Три малки сиви петънца се движеха по сивата земя.

— Ох, мамка му — прошепна тя и силно прехапа устни.

Извади джобното ножче от пояса си и избърса малката метална ивица в мръсната си риза, сякаш така можеше да изравни шансовете. Често ѝ бяха казвали, че има богато въображение, но дори да беше така, тя трудно можеше да си представи по-безполезно оръжие. Щеше да се разсмее, ако не беше на косъм да се разплаче. Като се замислеше, през последните няколко месеца твърде често се бе намирала на косъм от разплакването.

Как се беше стигнало дотук?

Въпрос, по-подходящ за изоставена девойка, отколкото за бегълка, за която е определена награда от четири хиляди марки. И въпреки това тя не спираше да си го задава. И това ми било разбойничка. Беше станала експертка по частта с отчаянието, но останалото си оставаше загадка. Горчивата истина бе, че тя отлично знаеше как се беше стигнало дотук — по същия начин, както и винаги. Едната беда следваше другата толкова плътно, че тя просто се блъскаше в тях като нощна пеперуда в стените на фенер. Вторият обичаен въпрос следваше плътно първия. И сега какво, по дяволите?

Тя глътна стомаха си — не че имаше повече накъде — и измъкна навън торбата за вървите. Монетите в нея издадоха онзи специфичен звук, който само парите издаваха. Приблизително две хиляди сребърни марки. Човек би си помислил, че в една банка ще има повече — казваха на вложителите, че винаги имат петдесет хиляди подръка, — но очевидно на банките може да се вярва не повече, отколкото на бандитите.

Шай пъхна ръката си вътре, измъкна шепа монети и ги пръсна по улицата, оставяйки ги да блестят в прахта. Направи го така, както правеше повечето неща напоследък — без дори да осъзнава защо. Може би ценеше живота си повече от двете хиляди марки, дори никой друг да не го ценеше. Може би се надяваше, че те просто ще съберат среброто и ще я оставят на мира, макар че какво щеше да прави, след като я оставеха в този мъртъв град — без кон, без храна, без оръжие, — не се беше замисляла. Определено не беше обмислила целия план или поне не беше съставила такъв план, в който да ѝ остане достатъчно вода. Слабото планиране винаги ѝ бе било проблем.