Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
Тя разпръсна среброто така, както пръскаше семената във фермата на майка си, на много мили, години и дузина насилствени смърти от тук. Кой би си помислил, че някой ден онова място ще ѝ липсва? Ще ѝ липсват хилавата колибка и порутеният хамбар, и оградите, които винаги имаха нужда от поправка. Инатливата крава, която никога не даваше мляко, и инатливият кладенец, който никога не пускаше вода, и инатливата земя, върху която растяха само плевели. И инатливите ѝ по-малки сестра и брат. Дори едрият, покрит с белези, малоумен Лам. Какво ли не би дала Шай сега, за да чуе как майка ѝ я ругае с пискливия си глас. Тя подсмръкна силно; носът я болеше, очите ѝ пареха и тя ги избърса с протрития си ръкав. Нямаше време за сълзливи спомени. Сега пред трите облачета прах тя виждаше трите тъмни точки на конници. Шай захвърли празната торба, хукна към таверната и…
— Ах!
Тя прескочи прага и босото ѝ ходило се натъкна на поизмъкнат пирон. Светът е просто един злобен грубиян, това е факт. Дори когато на главата ти заплашват да се стоварят големи неприятности, малките използват всяка възможност, за да се впият в пръстите на краката ти. Колко ѝ се искаше да бе имала възможност да си грабне ботушите. Просто за да запази частица достойнство. Но каквото имаше, това беше. Нито ботуши, ни достойнство. И стотина големи пожелания не можеха да се равняват на един мъничък факт — как Лам досадливо ѝ дуднеше всеки път когато тя проклинаше него, майка си и мястото си в живота и се кълнеше, че на сутринта ще избяга.
Шай си спомни каква беше тогава и ѝ се прииска да можеше да забие юмрук в лицето на своето по-ранно „аз“. Но щеше да има възможност да го направи, след като се измъкне от тук.
Преди това на опашката се бяха наредили други чакащи юмруци.
Тя изтича нагоре по стълбите, като леко накуцваше и много ругаеше. Когато стигна до върха, забеляза, че оставя по стъпалата кървави следи. Тъкмо да се почувства адски кофти заради това, че тази следа води право към крака ѝ, когато през паниката проблесна нещо като идея.
Тя отиде на балкона, като се стараеше да оставя кървави отпечатъци по дъските, и влезе в изоставената стая на края му. Тогава вдигна стъпалото си, стисна го здраво, за да спре кървенето, и заподскача на един крак обратно по пътя, по който бе дошла, влезе през първата врата до стълбището и се спотаи в сенките.
Несъмнено жалък опит. Толкова жалък, колкото босите ѝ крака, джобното ножче, плячката от две хиляди марки и мечтата ѝ да се върне у дома в дупката, която толкова копнееше да напусне. Но какво друго ѝ оставаше?
Когато залозите са ниски, се налага да рискуваш повече.
Единствената ѝ компания беше собственото ѝ дишане, което отекваше в празнотата, накъсано при вдишване, тежко при издишване, почти болезнено в гърлото. Дишането на човек, който е почти готов да напълни гащите от страх и няма никакви други идеи. Просто не виждаше изход. Ако някога успееше да се върне във фермата, щеше да скача от леглото всяка сутрин, когато се събуждаше жива, да танцува от радост, да целува майка си при всяка ругатня и никога нямаше да се сопва на сестра си или да се подиграва на Лам, че е страхливец. Обеща си го и после си пожела да е от онези, които си спазват обещанията.
Чу звуците на коне отвън; примъкна се до прозореца, от който се виждаше половината улица, и погледна надолу толкова предпазливо, сякаш гледаше във ведро, пълно със скорпиони.
Бяха тук.
Нири носеше мръсното си вълнено одеяло, превързано с връв през кръста. Мазните му коси стърчаха на всички страни. В едната си ръка държеше поводите, в другата лъка, с който бе прострелял коня на Шай. Острието на тежката брадва, която висеше на колана му, беше почистено толкова добре, колкото запуснато изглеждаше всичко останало в отвратителния му вид. Дод беше дръпнал смачканата си шапка ниско над очите и седеше на седлото си с онзи смачкан вид, който винаги имаше, когато се намираше около брат си, като кученце, което чака да бъде напляскано. Шай с удоволствие би напляскала вероломния глупак още сега. Като за начало. И накрая Джег, който седеше като някой лорд, облечен в своето дълго червено палто; изцапаните му поли бяха разстлани върху задницата на големия му кон, на лицето му бе залепена презрителна усмивка, докато оглеждаше сградите. Високата му шапка, с която си мислеше, че изглежда като някоя важна личност, стърчеше на главата му леко накривена, като комин на някоя изгоряла ферма.
Дод посочи пръснатите в прахта около кладенеца монети, които проблясваха под слънцето.