Сезонът на Костите

Не разбираш нищо.-казах.

- 

Нито пък ти. Подозирам, че инцидентът във влака е бил пърият случай ,когато си проникнала в чужда сънорама.Ножът в ръката му не помръдваше.

- Хайде, влез в моята. Предизвиквам те.

Взрях се в лицето му. Той ме подтикваше да нахлуя в неговото съзнание, да нараня разсъдъка му.

- Изобщо не те е грижа за мен. Ти просто ме тренираш -казах, докато се обикаляхме един друг. - Нашира те е накарала да ме избереш. Знам какво иска тя.

- Нищо подобно. Аз сам те избрах и поисках да те обучавам. И последното, което желая - той пристъпи по-близо до мен, - е да ме злепоставиш със своята некадърност. - Очите му бяха твърди като кремък. - Нападни ме отново. И този път го направи както трябва.

- Не. - Щях да му направя напук, да го злепоставя. Нека се разочарова от мен, подобно на баща ми. - Няма да тръгна да се самоубивам, само за да получиш потупване по рамото от Нашира.

- Ти самата искаш да ме нараниш - рече Лордът, вече по-меко. - Презираш ме, отвращаваш се от мен. - Той вдигна ножа. - Хайде, унищожи ме.

Отначало не реагирах. После си спомних часовете, които бях прекарала да почиствам раната му и как вместо благодарност ме беше заплашил. Спомних си как бе стоял безучастно, наблюдавайки Себ да умира. И запратих духа си към него.

За цялото време, което прекарахме на ливадата, едва успях да накърня сънорамата му. Дори когато свали повечето от защитите си, не можах да стигна по-далеч от плутонната му област- съзнанието му просто беше прекалено силно. Той не спираше да ме дразни. Казваше ми, че съм слаба, че съм жалка, че съм позор за всички ясновидци. Че заради такива като мен хората не ставали за нищо друго, освен за роби. Че ако съм искала съществуване в клетка като животно, той щял с удоволствие да ми го осигури. Отначало провокациите вършеха работа, но с напредването на нощта все по-малко се палех от обидите му. Накрая те станаха просто досадни, недостатъчни, за да предизвикат духа ми да излезе.

Тогава той метна ножа. Целеше се доста встрани, но видът на летящото острие бе достатъчен, за да се хвърля отново в атака. Всеки път, когато го правех, тялото ми се строполяваше на земята. Стъпех ли дори на педя встрани от площадката, от кулата със свистене политаше нова стрела. Скоро се научих да разпознавам звука им и да залягам, преди заредената с флукс игла да достигне целта си.

Успях да изляза от тялото си още пет или шест пъти и при всеки от тях главата ми сякаш се разцепваше на две. Накрая не можех да понеса повече. Зрението ми се размъти, а над ляното ми око запулсира убийствена мигрена. Превих се на две, гълтайки конвулсивно въздух. Не показвай слабост. Не показвай слабост. Но коленете вече не ме държаха.

Лордът се наведе и ме прихвана, за да не падна. Опитах се да го отблъсна, но бях като изцедена.

- Стига. Стига си се противила.

Той ме вдигна на ръце. Никога не бях се подлагала на такова скорострелно излизане от тялото си и не знаех как мозъкът ми ще го понесе. Очите ме боляха и не можех да погледна към фенера.