Сезонът на Костите

- Как го направи?

- Това е амарант21. - Той прибра шишенцето и ме погледна отново. - Кажи ми, Пейдж, боиш ли се от етера?

- Не - отвърнах. Дланта още ме пощипваше.

- И защо?

Това бе лъжа. Всъщност се боях от етера. Когато насилвах шестото си чувство твърде много, се излагах на риск от смърт или най-малкото от мозъчно увреждане. Джаксън ми бе казал още в началото, че ако работя за него, има вероятност да съкратя живота си с около трийсет години, ако не и повече. Всичко опираше до късмета.

- Защото етерът е идеален - казах. - В него няма война. Няма смърт, защото всичко и без това вече е мъртво. Няма звуци, само тишина. И безопасност.

- Нищо в етера не е безопасно. И дори той не е свободен от войни и смърт.

Загледах профила му на фона на черното небе. Неговият дъх не вдигаше паpa в студа, за разлика от моя. Но за миг -един съвсем кратък миг - в облика му сякаш се мярна нещо човешко. Нещо умислено, почти тъжно. А после той отново обърна лице към мен и то изчезна.

На входа на Птичарника цареше някаква суматоха. Група червеноризци се бяха скупчили на паважа, наблюдавани от смълчаните харлита, и говореха с припрени, тихи гласове. Погледнах към Лорда, за да видя дали е заинтригуван. Дори и да беше, не го показа. Насочи се натам, карайки повечето от харлитата да се шмугнат обратно в съборетините си.

- Какво се е случило?

Един от червеноризците вдигна глава и като видя кой говори, побърза да я сведе отново. Туниката му бе изпоцапана със засъхваща кал.

- Изгубихме се. Емитите... те...

Лордът сякаш неволно попипа мястото на раната си.

Групата се бе събрала край момче на около шестнайсет години. Дясната му ръка липсваше до китката, тъй че не само туниката му бе обагрена в червено. Усетих как ми призлява. Крайникът му бе сякаш сдъвкан и откъснат от някаква машина. Лордът анализира сцената без най-малка следа от емоция.

- Казвате, че сте се изгубили. Кой наставник беше с вас?

- Кръвният наследник.

Лордът устреми взор надолу по улицата.

- Трябваше да се досетя.

Идваше ми да закрещя. Той просто стоеше, сякаш нищо не се е случило. Момчето трепереше неудържимо, а лицето му лъщеше от пот. Щеше да умре, ако някой не го превържеше или поне не го наметнеше с одеяло.

- Отведете го в Ориъл. - Лордът се отвърна от насъбралите си. - Теребел ще се оправи с него. Останалите да се прибират по резиденциите си. Незрящите ще се погрижат за раните ви.

Вгледах се в бронзовите му черти, търсейки поне намек за топлина. Не открих нищо. Той не даваше пет пари. Не знам какво очаквах да видя.

Червеноризците вдигнаха приятеля си на ръце и го понеcoxa по тясната уличка, оставяйки подире си кървава следа.

- Той се нуждае от болница - не се сдържах аз. - Ти няма представа как да...

- Ще получи каквото му е нужно.

После замълча, а погледът му стана твърд. Предполагам

това означаваше, че съм прекрачила границата.

Но вече започвах да се чудя къде точно минава тази граница. Лордът никога не ме биеше. Оставяше ме да спя. Използваше истинското ми име, когато бяхме сами. Дори ми бе позволил да атакувам съзнанието му, беше се направил уязвим за моя дух - дух, който можеше да разруши самия му разсъдък. Не разбирах защо се излага на подобен риск. Дори Ник се отнасяше предпазливо към моята дарба. (Наречи го здравословен респект, sòtnos.)