Сезонът на Костите

И мина покрай мен, без да проговори повече.

11.За плача

Не можах да спя добре. Тормозеше ме главоболие - тъпа, пулсираща болка над лявото слепоочие. Лежах под завивките и наблюдавах как свещта постепенно догаря.

Лордът не ме изпрати веднага в стаята ми. Първо ми даде храна и вода, които приех поради крайното си изтощение. После седна край огъня, взирайки се в пламъците. Нужни ми бяха поне десетина минути преди да попитам дали мога да се оттегля за деня - въпрос, на който той отговори сухо и утвърдително.

На горния етаж беше студено. Прозорците пропускаха и имаше влага. Увих се, треперейки, в тънките завивки и не след дълго се унесох. В ушите ми още отекваха думите на Лорда - че от очите ми лъха смърт и лед. Образите, изпратени от XX-12, също ме преследваха, отпечатани в сънорамата ми. Бях виждала подобни на тях и преди. Ник веднъж ми показа картина, на която падах от ниска стреха и си чупех глезена - което и се случи седмица по-късно. Никога повече не се усъмних в прогнозите му за времето. XX-12 ме бе призовал да се срещна с него в полунощ. Не виждах причина да не отида.

Когато се събудих, часовникът биеше единайсет. Измих се и се облякох, след което слязох в покоите на Лорда. Вътре цареше тишина. Завесите бяха дръпнати и стаята се озаряваше лунната светлина. За първи път от няколко дни насам намерих върху бюрото бележка от него.

Разбери каквото можеш за Емитите.

По кожата ми пробягаха ледени тръпки. Щом трябваше да проучвам Зумерите, значи най-вероятно ми предстоеше да се изправя срещу тях. Това означаваше също и че съм свободна да се видя с 12. В известен смисъл щях да изпълнявам заповед. Той трябваше вече да е ходил на втория си тест. Запитах се какво ли му е донесла нощта досега. Най-сетне щях да разполагам с информация от първа ръка за тези същества, стига, разбира се, да не го бяха изяли.

Малко преди дванайсет се спуснах по стълбите и затворих вратата зад себе си. Време беше да си подготвя домашното.

Минах покрай нощната портиерка, която не ме поздрави. Когато поисках още нума, ми я даде, но носът й си остана навирен. Явно още беше кисела заради случката със сирената.

Навън беше хладно и ръмеше дъжд. Отидох до Птичарника и в замяна на няколко пръстенчета и игли си взех закуска -картонена чашка с чорба. След като отпих насила един-два мъти, се насочих към мястото, което харлитата наричаха Хоксмур - внушителното каменно здание на библиотеката и заобикалящия я двор.

12 ме чакаше зад една от колоните, облечен в нова червена туника. Дълбока резка пресичаше едната му буза. Като видя чашата в ръката ми, повдигна вежда.

- Нима ядеш от това?

Отпих отново.

- Защо, а ти какво ядеш?

- Каквото ми даде наставникът ми.

- Е, не всички сме събирачи на кости. Впрочем, поздравления.

Той ми протегна ръка и аз я поех.

- Дейвид.

- Пейдж.

- Пейдж... - Тъмното му око се фиксира върху лицето ми. Другото изглеждаше по-разсеяно. - Мислех си, ако нямаш нищо против, да те изведа на разходка.

- Като куче?