Тайната на Ботичели

— Би могла да направи плаването ни по-приятно. Не съм чукал никоя още от Фамагуста. От онази мръсна туркиня, дето ми лепна въшките!

Задържах дъха си, за да чуя отговора на капитана. Вярно е, че съм от момичетата, които нямат нищо против да се позабавляват, когато имат тази възможност. Но нямах никакво желание да бъда яздена от цял екипаж грозници, при това пълни с въшки, които на всичко отгоре няма да ми платят.

— Изобщо не си го помисляй! Ако е девственица, ще получим още повече пари за нея! Нищо чудно дори самият дон Феранте да пожелае да я вземе — което никога няма да стане, ако е минала през ръцете на пасмина като вас! Затова си дръж оная работа в гащите, иначе като нищо ще ти я клъцна и ще я дам за храна на акулите! Можеш да предупредиш и другарчетата си да го имат предвид!

— Да, капитане — смотолеви порицаният моряк. — А ще ги храним ли, а?

— Защо не? Е, не с целите дажби, разбира се. Но момичето не е добре да е прегладняло, защото циците й трябва да бъдат сочни. А момчето, ако наистина е важна особа — Дела Тори ли рече, какво ли, може да се окаже зле за нас, ако умре, преди да пристигнем…

С тези думи стъпките започнаха да утихват, а ние останахме едновременно доволни и отчаяни. Зачакахме да се възцари пълна тишина, а след това си зашепнахме.

— Е, сега поне знаем, че ще ни нахранят и че засега за нас няма непосредствена опасност. — Това бе гласът на брат Гуидо в ухото ми.

Аз намерих неговото ухо и на свой ред прошепнах:

— Но продължавам да се питам къде ни водят. Жалко, че не чухме целия разговор. Защото, ако не е някой от градовете на картината, ще се отклоним от пътя си.

— Не може да не е някой от тях — отсече убедено монахът. — Флотата, чичо ми — всичко е свързано. Сигурен съм, че това е някакъв таен заговор и ние вече сме част от него. В името на Дева Мария и на всички светии те уверявам, че отиваме или в Неапол, или в Генуа — нещо, което веднага ще разбера в мига, в който видим слънцето.

Бях впечатлена, но и твърде изтощена, за да го питам как, за бога, ще отгатне посоката ни само по слънцето. Всички знаят, че слънцето е една огромна огнена топка, която се върти около земята — то никога не стои на едно място, така че как изобщо би могло да бъде някакъв маркер? На настоящия етап обаче започнахме да се движим, защото решихме, че ако екипажът разбере, че сме будни, ще ни донесе нещо за хапване. Но след часове наред крачене из нашия тесен затвор и опипване на дървените му стени, през решетката над главите ни забелязахме просветляването на небето. Вече виждахме добре тъмницата си — пространство от три квадратни метра, чийто единствен отвор бе решетката, поставена много високо над главите ни. Разбрахме, че без въже или стълба никога не бихме могли да избягаме оттук. Значи затова всички бяха толкова спокойни за нас — знаеха, че сме приклещени като раци в глинено гърне. Накрая приседнахме обратно на пода, огледахме дупката, в която се намираме, обмислихме вариантите си за действие и стигнахме до извода, че те се свеждат до нула. И тъй като нямахме представа каква ще бъде съдбата ни, не желаехме да планираме нищо и затова просто проследихме напредването на утрото. Насред мълчанието, в което бяхме потънали, посрещнахме един нов феномен — ярък слънчев лъч внезапно нахлу през решетката над нас. Златистата светлина запълзя по стените на трюма и накрая достигна и пода. Брат Гуидо веднага скочи на крака, бърз като лисица, и застана точно под решетката, за да определи местоположението на слънцето. Застанах до него, но не видях почти нищо — след толкова часа в пълен мрак светлината бе твърде ярка за мен, за да различа нещо. Брат Гуидо се огледа и помръкна.