Възходът на номер Девет

— Анри казваше, че старгейт не съществува — възразявам аз и поклащам глава.

— Да бе, нито пък извънземни от друга планета според някои хора. Всъщност според повечето хора.

Прав е. Може би Анри е бил в грешка.

— Девет, виж, единият от гардовете е в Ню Мексико, близо до онова, което смяташ, че е нашият кораб. Това не може да не е съвпадение. Смяташ ли, че са тръгнали за него?

— Човече, надявам се да не е така. Предстои ни да се погрижим за още сума гадости, преди да напуснем Земята.

Взирам се в синята точка, която пулсира в Ню Мексико, и натискам зеления триъгълник, който разкрива къде са скрити лориенските космически кораби. Няма начин приземяването на този гард толкова близо до кораба да е случайно. И като се вземе предвид фактът, че знам, че Сара се намира някъде на запад, вероятно заедно със Сам, вече никой не може да ме разубеди.

— Там трябва да отидем, Девет. В Ню Мексико. Още сега. Напълно съм сериозен. Всичко, което видяхме и научихме, ни подсказва, че трябва веднага да тръгнем. — Излизам тичешком от стаята, грабвам сандъка си и го слагам до входната врата. — БК? — викам го аз. Бърни Косар доприпква, стиснал кокала от пържолата в устата си.

Девет идва след мен.

— Пич, намали темпото! Няма да тръгнем сега към Ню Мексико! Особено след онова, което току-що видяхме! Тези момчета се телепортират където пожелаят. Докато стигнем до асансьора, те може да са отишли в Арктика! Или в Австралия. Има толкова много неща, за които още не знаем нищо. Дори не знаем със сигурност, че онова там е нашият кораб. Ами ако е капан?

Девет застава пред вратата и скръства ръце. Знам, че приличам на луд, докато натискам бутона на асансьора и се правя, че не забелязвам Девет.

Думите се изливат като поток от устата ми.

— Независимо от всичко трябва да отидем там. Дори и ако гардът, който видяхме, изчезне, докато стигнем. Ню Мексико си остава очевидното и единствено място, където трябва да бъдем. — Отчаяно искам да приеме идеята ми. — Бихме могли да вземем някои от оръжията ти.

Мислите ми препускат. Хуквам към стаята за тренировки и се насочвам към шкафа с муниции. В същото време чувам металните пръстени, които висят от тавана, да подрънкват. Девет се спуска отгоре и препречва пътя ми. Той вдига ръце да ме успокои.

— Леле, спри се, пич, поеми си дъх! — казва той, протегнал длани към мен. — Мисля, че трябва да отидем в Парадайс.

— Ти бъзикаш ли се с мен? Сега пък искаш да ходиш в Парадайс? — Изпитвам желание да убия този човек.

— Мислих доста, докато ти спеше. Трябва да се върнем на мястото, където си намерил таблета. Ти спомена, че там имало купчина документи, да не говорим за скелета и картите. Мисля, че пропускаме нещо, нещо, което е ключа към победата ни над Сетракус Ра.

— Ти явно не схващаш. — Бутам го, за да мина. — Точно в тази секунда каквото се случва, се случва на запад. Имаш ли кола?