Господар на желанието
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Господар на желанието». Краткое содержание книги:
Тя докосна устни със задната част на пръстите си. Беше ѝ отговорил със страст и желание.
Дори девствена девойка можеше да го каже. А ако той я желаеше, то тогава изпитваше нещо към нея.
Похотта не бе единственото чувство, което искаше да възбуди в него, но бе начало. Такова, от каквото се нуждаеше и от което определено можеше да се възползва.
***
Дрейвън изскърца със зъби, когато потиснатите емоции го пометоха. Гняв, мъка, похот. Беше нарушил думата си към Хенри, но още по-лошото от това, бе силното желание, обхванало тялото му. Прекалено лесно си спомняше начина, по който я държеше в обятията си. Начинът, по който се извиваше от докосването му.
Мили боже, тя щеше да му позволи да я вземе!
– За съпруг.
Тези думи ехтяха в главата му, докато устните му горяха, дамгосани от невинната ѝ целувка.
Какво ли си бе помислила?
Баща ѝ щеше да умре от ужас, ако знаеше за плановете ѝ. Наистина, струваше си да го каже на Хю, само за да разкара лорда от пътя си.
Е, тя можеше да мисли тези глупости, колкото си иска. Желанието не правеше нещо реалност. Той знаеше това най-добре от всички. И сега, когато беше наясно с играта ѝ, щеше да се пази още по-внимателно.
Заради всичко свято, той нямаше да я докосне отново! Нито ръката ѝ, нито дори подгъва на ръкава ѝ. Да, от този момент нататък, щеше да отбягва всяка част от нея.
На следващата сутрин, когато Дрейвън слизаше по стълбите, Емили се спъна на стъпалото над него. Тя падна право върху него, като докосна всяка част от тялото му, от лицето до пръстите на краката.
Това, че тежестта на тялото ѝ го притискаше към стената, беше повече от достатъчно волята му да стане за посмешище, докато споменът от предишната нощ се върна обратно.
Прекалено лесно, той си спомни усещането за тялото ѝ в ръцете си, вкуса на устните ѝ, звука от прошепнатите въздишки в ухото си.
– Добре ли сте, милорд? – попита тя, а сладкият ѝ, топъл дъх гъделичкаше врата му. – Не ви видях.
И все пак имаше светлинка в очите ѝ, която го накара да се чуди на искреността ѝ. Особено съчетана с факта, че тя все още не се беше отдръпнала от него, а устните ѝ се намираха опасно близо до неговите.
– Толкова се радвам, че бяхте тук – изпадна във възторг тя. – Иначе щях да се препъвам по целия път надолу по стълбите и като нищо щях да си счупя врата.
Дрейвън все още не можеше да проговори. Не и докато ръката му бе уловена между пълните ѝ гърди, а краката ѝ бяха преплетени с неговите собствени. Можеше да почувства как сърцето ѝ бие под ръката му и когато тя се отдръпна назад, бедрото ѝ погали тази част от него, която най-силно и болезнено искаше да притежава тялото ѝ.
Разтърси го трепет.
А по зачервения израз на лицето ѝ, можеше да каже, че тя бе почувствала ерекцията му достатъчно ясно.
Привлекателна руменина се появи на бузите ѝ, като накара котешките ѝ очи да заблестят.
– Благодаря ви за галантността, милорд. Мисля, че оттук нататък мога да казвам, че сте героят на сърцето ми.
Най-накрая той откри гласа си.
– Ласкаете ме прекалено много – каза бързо той. Все пак, последното нещо, от което се нуждаеше, беше тя да тълкува погрешно действията му. – Дори не знаех, че сте там, докато не паднахте върху мен.
– Оу – каза тя, докато нагласяше роклята около себе си.
Дрейвън я наблюдаваше подозрително, докато опъваше материята върху тялото си, подчертавайки извивките на бедрата си. И ако това не беше достатъчно лошо, тя се наведе и разкри горната част на гърдите си пред гладния му поглед.
Слабините му се стегнаха още повече, когато си спомни усещането от набъбналите ѝ зърна в ръцете си. Свети Петре, той действително започваше да отделя слюнки!
– Надявам се, че ще забравите за моята непохватност – каза тя, като се изправи. – Опитах се да побързам, за да не ви карам да чакате този път.
– Колко любезно – остро каза той.
По-добре да го накара да чака две седмици, отколкото да разпалва кръвта му с този спектакъл.
Той се отдръпна от нея.
– Милорд – смъмри го тя. – Държите се така все едно ви е страх от мен.
Дрейвън спря внезапно и погледна назад към нея.
– Няма дори мъж, от когото да се страхувам.
– Но аз не съм мъж.
– Мислите, че съм малоумен и не знам това? – попита той и я погледна намръщено.
Тя повдигна рязко вежда, когато усети гняв в гласа му.
– Ами, начинът, по който се отнасяте към мен, ме кара да мисля друго.
Почувствал скорошната си загуба, Дрейвън потърси начин да се оттегли на безопасно разстояние.
– Ако ме извините...
– Виждате ли – каза тя победоносно. – Ето пак.