Златният дявол

Не му повярвах. Сигурно не му оставаха повече от пет минути, точно колкото да стигне до повърхността. Посегнах към датчика му, но той ме бутна. Посочих му часовника си, после неговата бутилка и прокарах пръст пред гърлото си.

Дъф поклати глава за «не».

Посочих му по-отривисто часовника си, наврях гневно пръст в бутилката му и почти си пуснах кръв, като се правех, че си прерязвам гърлото.

Дъф упорито клатеше глава, после се обърна и се отдалечи. Сграбчих го за глезена. Той се изскубна. Гледах го как заплува към тъмницата със светещ фенер, без въобще да осъзнава, че така се самоубива.

Обърнах се омерзен и се направих, че тръгвам без него. Мислех си, че няма да остане сам. Поех към мястото, от което бяхме влезли в товарното отделение. Като стигнах до него, се обърнах да видя дали не ме следва.

Не ме следваше. Кучият му син беше изчезнал.

Дъф искаше да открие златото и знаеше, че това е единствената му възможност. Искаше да впечатли една жена. И не смяташе, че ще успее със злокобния малък череп. И кой бях аз, че да го спирам? Може би имаше друг изход от развалината. Видяхме под корпуса поне един процеп, през който бе възможно да се мине. И освен това знаех, че Дъф може да удължава живота на кислородната бутилка. Той винаги последен изплуваше, когато се гмуркахме в каменоломната. Имаше по-големи дробове или пък по-малки, или просто дебилният му мозък се нуждаеше от по-малко кислород.

Всеки прави своя избор, да постъпи както сметне за добре, помислих си.

Но не можех да го оставя. Та той току-що ми спаси живота. Най-малкото, което можех да направя за него, бе да се погрижа да не загуби своя.

Тръгнах към мястото в далечния край на помещението, накъдето го видях да тръгва и той. Всяко вдишване беше безценно и мехурчетата от издишания въздух започваха все повече да ме тревожат. Студът започна да ме побеждава, кожата ми беше цялата настръхнала. Изгасих фенера и заплувах в тъмното. Ни следа от неговия прожектор. Пак включих фенера, доплувах до стената и започнах да търся в нея дупка или врата. Дървото беше забележително запазено и по него нямаше никакъв отвор. Къде по дяволите се дяна? Придвижвах се внимателно нагоре по стената, като осветявах повърхността й с фенера си. И на върха не намерих нищо, нямаше вход към задната част на кораба.

Изведнъж осъзнах, че няма как и да има. Стената отделяше товарното помещение от спалните на кърмата. «Аргонавт», а сигурно и повечето платноходи, бяха построени по същия основен план, по който бе направен и «Магьосник»: капитанската каюта бе в просторната кърма, екипажът бе набутан в тесния нос, а товарното помещение беше в средата. В този случай товарът е бил оковани роби. Със сигурност капитанът не би пожелал врата да свързва покоите му с гневната адска дупка. Единственият вход към неговите помещения би бил отгоре, откъм палубата.