Вестителят на бурята

— Няма нужда да играеш роля — каза екзархата. — Вече се погрижихме за това. Ти извърши светотатство зад стените на Храма на есента, затова си прогонена в града. И това ще е истината. Хората няма да знаят, че е само временно. Ще се свържеш с наш агент и ще намериш начин да се присъединиш към организацията. Тогава ще изпълняваш задачите, които ти възлагаме, докато не се появи момент, в който можем да ударим. Просто ще правиш това, което искаме от теб.

Каира усети как в нея се надига необичайна тревога. Беше излизала в града само по военни задачи, никога сама. Как ще проникне в престъпен кръг и ще го разбие? Трябва ли да става убиец?

Но какъв избор имаше?

— Кога трябва да тръгна? — попита.

Майката игуменка сложи успокоително ръка на рамото ѝ.

— Трябва да тръгнеш сега. Нямаме време за губене. Не говори с никого тук. Вярваме на сестрите и дъщерите си, но е нужна пълна дискретност.

— Но какво да правя? Не зная къде да ида и как да започна.

— Ще получиш инструкции как да стигнеш до хан в северната част на града. Там ще се свържат с теб и ще ти кажат какво да правиш.

Каира се обърна към екзархата. Опита се да изглежда решителна, но усети, че се взира жално в нея. Екзархата вдигна брадичка, изисквайки сила, както винаги, и Каира Стормфал нямаше да я разочарова.

— Много добре. Щом това е вашето желание, аз съм длъжна да го изпълня — и тя наистина нямаше избор.

— Когато всичко приключи, ще се върнеш при нас като герой — каза майката игуменка. — Сякаш никога не си ни напускала. И винаги помни — Арлор е сила, Ворена е храброст.

Каира се изправи и повтори думите ѝ, но те не ѝ вдъхнаха увереност. Поклони се, обърна се и напусна светилището.

В стаята ѝ я чакаха проста вълнена наметка и износена кожена торба. В нея имаше кат дрехи, кесия с пет корони и карта на пътя до хана, където щеше да се срещне със свръзката си. Тя навлече простата пътническа роба и покри главата си с качулката.

За щастие огромният вътрешен двор беше празен и тя го прекоси до главната порта. Докато вървеше, не смееше да вдигне глава към статуите на Ворена и Арлор, да не би да я погледнат с укор в мъртвите си каменни очи.

Болеше я, че не успя да се сбогува и не прегърна за последно Самина, но нямаше начин. Никой не биваше да разбере причината за напускането ѝ — и една излишна дума щеше да застраши мисията ѝ. И знаеше, че ако иска да се върне някога в храма, трябва да изпълни задачата.

Портата беше отворена и докато минаваше през нея, щитоноските на стража дори не я погледнаха. Още при първите крачки навън усети натиска на света като почти физическо бреме. Вече не беше щитоноска, храмът и сестрите ѝ не я защитаваха. Бъдещето беше неясно, но щеше да го срещне смело, както винаги.

Пое по Булеварда на копията, както стотици пъти досега, но с всяка крачка се чувстваше все по-изгубена. В края му отвори торбата си и извади грубата карта, като я стисна здраво, за да спре треперенето на ръцете си.