Вестителят на бурята

Нобул усети промяна в атмосферата при споменаването на Портата на Бакхаус. Някои от момчетата щяха да му покажат уважението си, други напротив. Но да си мислят каквото искат, това не променяше нищо.

— Хайде! На работа.

И Кехлибарената стража се изниза от помещението. По пътя спряха в оръжейницата, макар че това име не ѝ подхождаше съвсем. По-късно Дени му обясни, че нямали средства и момчетата, които заминали на бойното поле, отнесли всичко читаво, затова сега си предавали оръжията между смените, като ги заключвали в малка стая, която наричали оръжейница. Изборът беше съвсем оскъден и Нобул се спря на къс меч, защото му се стори, че няма да се разпадне при един хубав замах. Другите явно предпочитаха нещо по-внушително — Билгот взе огромна увита в кожа сопа. А това показваше само колко са неопитни, като избират страховити на вид, ала безполезни в схватка оръжия. Но и нямаше кой знае какъв асортимент.

Когато тръгнаха из улиците на Северната порта, Дени се умълча. Отначало Нобул реши, че е просто нащрек, самият той усещаше напрежението. С тези шлемове и зелените куртки се превръщаха в лесни мишени за всеки, който искаше да създава проблеми.

Дени му показа кои улички да избягва и обичайните злосторници, но явно не гореше от нетърпение да се захваща с тях, затова Нобул само го следваше.

На места получаваха и усмивки, но едва половината от тях бяха приятелски. Нобул се хвана, че е нащрек и за най-лекия шум, не отделя длан от дръжката на късия меч и постоянно мисли за свирката, която висеше на врата му. Забелязваше обаче и респекта, който всяваха само защото носеха униформа… или пък беше страх? Хората се отдръпваха от пътя им, а някои буквално се изпаряваха.