Вестителят на бурята

— Дени! Защо, по дяволите, се мотаеш като муха без глава? Обличай униформата и изхвърли помията от нощната смяна — никога не чистят след себе си.

Нобул спря, щом чу този властен глас. Почувства се леко облекчен, че тук има поне някой с авторитет.

Висок прошарен мъж излезе на двора и Дени хукна да изпълни задълженията си. Възрастният имаше превръзка на дясното око, а лявата му ръка липсваше до лакътя. От загорялото му лице и увереността, с която се движеше, Нобул заключи, че е опитен войник. Най-сетне, ветеран.

Зелената куртка се приближи до него и спря. Оглеждаше го. Преценяваше. Бяха толкова близо, че носовете им почти се докосваха. Нобул бе идвал тук много пъти, преди много години. Спомените за калта, болката и крясъците го заляха, но трябваше да признае, че част от него ги харесваше.

— Ти сигурно си новият. Казаха ми, че някой проявявал интерес. Име?

Име? Виж, това го затрудни. Гилдията вероятно вече се чудеше какво се е случило с двамата биячи и Нобул беше главният заподозрян за изчезването им. Вероятно не бе добра идея да оповестява публично местонахождението си.

— Линкон — познаваше човек с това име, от Доброволческата рота. Съвсем прилично име, като всяко друго, а и онзи, който го носеше, вече нямаше нужда от него, тъй като от двадесет години гниеше в земята.

— Опит?

— Имам — Нобул знаеше, че не бива да изпада в подробности относно миналите си занимания. Това се смяташе за сигурен знак, че си пълен задник.

— Имаш значи — ветеранът го изгледа от глава до пети. — Определено изглеждаш подходящ, ако не друго. — Защото беше от желязо. Защото беше от стомана. — Повечето от момчетата, които останаха тук, са твърде млади дори за да си избършат задниците, или пък твърде стари, за да не си пикаят по ботушите. Предполагам, че ще се числиш към втория вид. Защо да те вземам?

— Защото, доколкото виждам, имате отчаяна нужда от хора.

Едноокият се втренчи в него. Чуваше се само песента на птичката. Нобул не се запита дали е допуснал грешка.

— Тук си прав, Линкон. Отчаяно се нуждаем от хора. Но въпреки това не вземаме всеки срещнат стар боклук — това беше добре. Сега оставаше само сержантът да не реши, че и той е стар боклук. — Е, какъв точно е опитът ти, синко?

Нобул се замисли. Не трябваше да се бави твърде дълго, но въпросът беше важен. Дали да му каже всичко, или да спести това-онова? Нямаше смисъл да се фука — този тип явно не търпеше глупаци.

— Портата на Бакхаус — отвърна Нобул и опита да потисне спомените, събудени от тези думи.

Зелената куртка вдигна вежда — тази, която не беше скрита от превръзката.

— Портата на Бакхаус, сериозно ли? Аз също бях там, в първи батальон. Ти в кой беше?

— Аз бях от мобилизираните — отвърна Нобул. — При капитан Крейг.

— Помня го. Добър човек беше. Само че много гадно си отиде.

Нобул беше напълно съгласен, споменът за смъртта на капитана още го смразяваше, но сега не беше време да мисли за това. Разкъсаният от зъби и нокти Крейг се явяваше в кошмарите му.