Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Знам — каза Скай.

Дълбоко в душата й се боеше, че ако двамата със Саймън не пият, просто няма да могат да се понасят и да живеят заедно. Връзката им се крепеше на алкохола. Повечето от спомените им бяха спомени от пиянски дни и нощи. Диви вечери, през които идеите се лееха с по-голяма скорост от уискито, обеди в тоскански стил с вино и гроздова ракия, когато двамата си представяха, че отново изживяват медения си месец в Бадия. Но имаше и други спомени — за ожесточени пиянски свади, вечери, в които виното им действаше така, сякаш беше силен алкохолен концентрат. Не биваше да забравя за това.

— Бутилка «Салон-сегюр» те кара да се чувстваш жив — отбеляза Саймън. — Или пък невероятно португалско вино. Спомняш ли си пътуването ни до Алгарве? Когато шест дни се разхождахме голи из хотелската стая, ядяхме скариди и пиехме страхотно бяло вино?

— Да, спомням си — кимна тя.

Той измъкна молив, опъна един лист хартия на коляното си, погледна Скай и започна да я скицира.

Тя се облегна назад и се опита да се отпусне. Саймън беше добър художник. Днес беше в приповдигнато настроение, защото един известен колекционер беше харесал картините му и се беше съгласил да посети студиото му. Това обаче не беше достатъчно за нея да се освободи от чувството си за вина — нейните творби се ценяха много по-високо в артистичните кръгове от тези на съпруга й. Знаеше, че това действа потискащо на Саймън, и страдаше заради него.

Затвори очи. До слуха й достигаше поскърцването на графита върху хартията. Жестът му беше толкова мил, напомняше й за доброто старо време, когато беше влюбен в нея и не пропускаше възможност да я рисува навън, озарена от слънчева светлина. Скай имаше цяла кутия, в която пазеше десетки прелестни скици, излезли изпод ръката на Саймън — така както майка й пазеше рисунките на Хю. Скай се чувстваше горда, че е обичана от художник, и знаеше, че е красива, макар русата й коса да беше разрошена и лицето й да бе прекалено бледо.