Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Сигурно съм промърморил нещо с половин уста, в смисъл че не мога да ги притесня чак до такава степен, на което мистър Тейлър отговори: „Напротив, сър, за нас ще бъде чест да ви приемем. Хора като вас не се отбиват често в Москомб. А и, честно казано, сър, не виждам какво друго можете да направите по това време. Жената никога няма да ми прости, ако ви пусна да си тръгнете посред нощ.“
Така приех любезното гостоприемство на мистър и мисис Тейлър. Ала когато по-рано споменах, че вечерта съм бил подложен на „доста сериозно изпитание“, нямах предвид единствено факта, че съм свършил бензина или че е трябвало да слизам до селото по такъв примитивен начин. Защото онова, което се случи впоследствие — по-точно, когато седнах да вечерям с мистър и мисис Тейлър и техните съседи, — се оказа далеч по-голямо изпитание за нервната ми система от физическите несгоди, които бях преживял току-що. И смея да ви уверя, че изпитвам истинско облекчение, че мога най-после да се прибера в стаята си и да прекарам известно време, отдавайки се на спомените от Дарлингтън Хол.
Факт е, че напоследък все по-често ми се иска да потъвам в спомените си. И откакто преди няколко седмици се появи възможността отново да видя мис Кентън, започнах да прекарвам много време, размишлявайки защо стана така, че отношенията ни претърпяха такава промяна. А те наистина се промениха някъде около 1935–1936 г. след дълъг период на прекрасно професионално разбирателство. Дори накрая прекратихме обичайните си вечерни срещи на чаша какао. Но каква беше истинската причина за тези промени, коя поредица от събития в крайна сметка обърна колата, така и не успях да разбера.
Колкото повече си мисля за това, толкова по-вероятно ми изглежда, че онзи странен случай, когато една вечер мис Кентън дойде непоканена в стаята ми, може би се е оказал повратната точка в нашите взаимоотношения. Защо дойде, така и не мога точно да си спомня. Имам чувството, че отново е носела ваза с цветя „да разведри обстановката“, а може и да бъркам с първия й опит да стори същото много години по-рано, още в началото на запознанството ни. Знам със сигурност, че е правила поне три опита да внесе цветя в стаята ми, но в този конкретен случай може би поводът да влезе при мен е бил съвсем друг. Държа обаче да подчертая, че независимо от дългогодишните ни отлични служебни контакти никога не допуснах нещата да се изплъзнат от контрол и домакинката да влиза и излиза от стаята ми по цял ден. Смятам, че стаята на иконома е централен офис, сърцето на дейността в къщата, нещо като генералска щабквартира по време на битка, и е задължително всичко вътре да бъде подредено — и да остава подредено точно по начина, по който желая да бъде. Никога не съм разбирал онези колеги, които позволяват всякакви хора да се точат с техните въпроси и проблеми. Ако искаме работата да върви гладко и координирано, съвършено очевидно е, че стаята на иконома трябва да бъде онова място, където усамотението и спокойствието са му гарантирани.
Така се случи, че когато мис Кентън влезе в стаята ми онази вечер, не бях ангажиран служебно. Една спокойна седмица вече изтичаше и аз се наслаждавах на рядката възможност за един-два часа да нямам никакви задължения. Както споменах, не съм сигурен дали мис Кентън дойде с ваза цветя, но много добре си спомням какво каза:
— Мистър Стивънс, вечер стаята ви изглежда дори още по-неприветлива, отколкото денем. А и крушката ви е твърде слаба за четене.
— Напълно подходяща е, благодаря, мис Кентън.
— Ама наистина, мистър Стивънс, тази стая прилича на затворническа килия. Нужно е само едно тясно легло в ъгъла и картината на обречения затворник, очакващ последния си час, става пълна.