Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
— Мис Кентън, това не бива да ви разстройва — отвърнах. — Такива неща се случват. И наистина хора като нас почти нищо не могат да сторят, за да ги предотвратят.
— Аз сгреших, мистър Стивънс. Признавам. Както винаги, вие през цялото време бяхте прав, а аз не.
— В никакъв случай не съм съгласен с вас, мис Кентън. Вие направихте чудеса с това момиче. Онова, което извършихте, многократно доказа, че всъщност аз не бях правият. В края на краищата подобно нещо би могло да се случи с всеки служител. Вие постигнахте забележителни успехи с нея. Може и да имате основание да се чувствате измамена, но нямате никаква причина да се смятате отговорна за постъпката й.
Мис Кентън продължаваше да изглежда безутешна. Тя тихо продума:
— Много сте мил, че ми го казвате, мистър Стивънс. Безкрайно съм ви благодарна. — После въздъхна уморено и продължи: — Каква глупачка. Би могла да направи истинска кариера. Имаше способности. Толкова много млади жени като нея проиграват шансовете си и за какво?
И двамата погледнахме писмото върху масата помежду ни, след което мис Кентън раздразнено извърна очи.
— Наистина — рекох. — Голяма загуба.
— Каква глупачка. И със сигурност ще се разочарова. А я очакваше добър живот, само да беше постоянствала. След година-две щях да я подготвя до степен, че да постъпи като камериерка в някое по-скромно имение. Може би ви се струва, че твърде много се изхвърлям, мистър Стивънс, но вижте колко напреднахме с нея само за няколко месеца. А сега тя захвърли всичко на вятъра. Всичко за нищо.
— Действително изключително глупава постъпка.
Бях започнал да събирам листата, като си мислех, че по-късно може да ми потрябват за препоръка, ала ми хрумна, че сигурно мис Кентън предпочита да задържи писмото, затова ги върнах обратно на масата. Във всеки случай тя изглеждаше някъде много далече.
— Със сигурност ще се разочарова — промълви отново. — Каква глупачка.
Виждам, че се поувлякох в стари спомени. Не съм имал подобни намерения, но пък това може би ми помогна да не се обвързвам толкова със събитията от тази вечер, които, вярвам, най-после приключиха. Защото трябва да си призная, че последните няколко часа бях подложен на доста сериозно изпитание.
В момента се намирам в таванската стая на къщичката, собственост на мистър и мисис Тейлър. Искам да кажа, че това е частна къща и стаята, която така любезно ми беше предоставена за тази вечер от семейство Тейлър, някога е принадлежала на най-големия им син — вече отдавна пораснал и сега живеещ в Екзетър. Тук доминират тежките греди и мертеци, дъските на пода не са покрити с килим или черга, ала атмосферата е удивително уютна. И по всичко изглежда, че мисис Тейлър не само ми е оправила леглото, а специално е чистила и подреждала, защото, като изключим няколкото паяжини около гредите, по нищо не си личи, че стаята не е била обитавана от години. Оказа се, че двамата съпрузи са държали местния магазин за плодове и зеленчуци от двайсетте до пенсионирането си преди три години. Много са любезни и макар че няколко пъти предложих да им платя за гостоприемството, те не искаха и да чуят.
Фактът, че съм тук, че почти изцяло разчитам на милостта и добрината на мистър и мисис Тейлър, се дължи на едно глупаво, влудяващо простичко недоглеждане: допуснах фордът да остане без бензин. Като прибави и този пропуск към вчерашния инцидент с празния радиатор, човек логично би могъл да заключи, че подобна липса на организация е типична за характера ми. Естествено, бих контрирал, че по отношение на шофирането на дълги разстояния съм абсолютен новак и подобни елементарни пропуски могат да се очакват. И въпреки всичко, като се сетя, че предвидливостта и добрата организация са качества, заложени в основата на нашата професия, много ми е трудно да повярвам, че отново не съм изневерил на себе си.
Макар че и другото е вярно. Последния час и нещо, преди да свърша бензина, шофирах, но вниманието ми беше съсредоточено в съвсем различна посока. По план трябваше да прекарам нощта в Тависток, където пристигнах малко преди осем. В най-голямата им странноприемница обаче ме уведомиха, че всички стаи са заети поради местния селскостопански панаир. Насочиха ме към още няколко места, ала навсякъде, където попитах, ми поднасяха все същото извинение. Най-после съдържателката на пансиона в самия край на града ми предложи да опитам в една по-далечна странноприемница, стопанисвана от нейна роднина, където със сигурност щяло да има свободни стаи, тъй като все пак било извън Тависток.