Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
И мис Кентън сякаш потъна в мисли. Реших, че сега ще бъде уместно да й разкажа с подробности какво се бе случило между мен и лорд Дарлингтън по-рано същия ден. Направих го и завърших с думите:
— Злото няма как да бъде поправено. Ала все пак човек изпитва голямо удовлетворение, щом и лорд Дарлингтън най-недвусмислено заявява, че е допуснал ужасна грешка. Реших, че трябва да научите, мис Кентън, тъй като помня, че и вие тогава бяхте не по-малко разстроена от мен.
— Извинявайте, мистър Стивънс — продума мис Кентън зад гърба ми със съвършено различен глас, сякаш току-що я бяха изтръгнали от дълбок сън, — но не ви разбирам. — Обърнах се към нея, а тя продължи: — Аз пък си спомням, че според вас беше съвсем нормално и правилно да изпратим Рут и Сара да си събират багажа. Вие определено бяхте доволен.
— Това, което говорите, мис Кентън, е некоректно и нечестно. Цялата история ме разстрои. Наистина много ме разстрои. И е последното нещо, което бих желал да се случва в тази къща.
— Щом е така, защо не ми го казахте тогава, мистър Стивънс?
Аз се засмях, но в този момент действително не знаех какво да й отвърна. И преди да успея да се окопитя, мис Кентън остави възглавницата и рече:
— Разбирате ли, мистър Стивънс, колко много би означавало за мен, ако бяхте споделили чувствата си миналата година? Знаехте как се разстроих, когато момичетата ми бяха уволнени. Съзнавате ли колко щяхте да ми помогнете? Защо, мистър Стивънс, защо, защо, защо винаги трябва да се преструвате?
Отново се засмях на нелепия обрат, който най-неочаквано беше приел разговорът.
— Ама вижте, мис Кентън — подхванах. — Не съм убеден, че разбирам за какво говорите. Да се преструвам? Ама наистина…
— Толкова много страдах, че Рут и Сара ни напуснаха. И страдах още повече, защото мислех, че съм сама.
— Но, мис Кентън… — Аз вдигнах таблата, върху която бях събрал чашите и чинийките. — Естествено е човек да не одобрява уволненията. Смятах, че това се разбира от само себе си.
Тя не отговори. На излизане още веднъж се обърнах да я погледна. Мис Кентън отново беше вперила очи навън, ала междувременно в беседката бе станало толкова тъмно, че виждах единствено профила й, очертан на блед и празен фон. Извиних се и си тръгнах.
Сега, докато разказвах епизода, си припомних и за една интересна последица от цялата история: пристигането на камериерката Лиза. Трябваше да намерим заместнички на уволнените момичета и тази Лиза се оказа една от тях.
Младата жена кандидатстваше за мястото с толкова противоречиви препоръки, че всеки по-опитен иконом веднага би се досетил, че е напуснала предишната си работа при мъгляви обстоятелства. На всичкото отгоре, когато с мис Кентън я поразпитахме, излезе, че никъде не се е задържала повече от няколко седмици. С една дума, от всичко ставаше ясно, че кандидатурата й е абсолютно неподходяща за Дарлингтън Хол. За моя изненада обаче, щом привършихме разговора с момичето, мис Кентън започна да настоява да я вземем. „Виждам огромен потенциал у нея — противопоставяше се тя на всичките ми протести. — Ще я поема под мое лично наблюдение и ще се погрижа да покаже какво може.“
Спомням си, че дълго спорихме и може би единствено поради факта, че случката с уволнените момичета бе толкова прясна, аз не възразих съвсем категорично на мис Кентън. В крайна сметка вдигнах ръце, но заявих:
— Мис Кентън, надявам се, разбирате, че отговорността за това момиче пада изцяло върху вас. За мен специално няма никакво съмнение, че в момента тя е абсолютно неподходяща да стане наш служител. Съгласявам се да я вземем на работа единствено с уговорката, че вие лично ще наблюдавате развитието й.
— Момичето ще се справи добре, мистър Стивънс. Ще видите.
И за мое учудване през следващите седмици Лиза наистина показа удивителен напредък. Стойката й се променяше с всеки изминал ден и дори походката, когато трябваше да изпълни някоя задача — толкова провлачена и ленива през първите дни, че се налагаше да извръщам поглед, — невероятно се подобри.
Седмиците минаваха, младата жена като по чудо се превръщаше във все по-полезен член от персонала и мис Кентън видимо тържествуваше. Тя очевидно изпитваше особено задоволство да даде на Лиза задача, която изисква по-голяма отговорност, и ако се случех наблизо, винаги се стремеше да улови погледа ми с леко подигравателното си изражение. И репликите, които си разменихме вечерта в стаята й, докато си пиехме какаото, бяха съвсем типични за разговорите, които двамата обикновено водехме по адрес на новата служителка.