Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
— Не се съмнявам, мистър Стивънс, че ще бъдете безкрайно разочарован, като научите, че Лиза все още не е направила нито една грешка, за която си струва да се говори.
— Изобщо не съм разочарован, мис Кентън. Много се радвам за вас и за всички нас. Ще призная, че дотук постигнахте известен скромен успех по отношение на упоменатата личност.
— Скромен успех! Само да видите усмивчицата си, мистър Стивънс. Винаги се появява на лицето ви, щом спомена за Лиза. Човек би могъл да си направи някои изводи. Да, много интересни изводи.
— Нима, мис Кентън? И мога ли да попитам какви точно?
— Ами много интересни, мистър Стивънс. Например, че бяхте толкова песимистично настроен спрямо нея. Защото Лиза несъмнено е хубаво момиче. А съм забелязала, че отношението ви към хубавите момичета от персонала е крайно отрицателно.
— Знаете чудесно, че говорите глупости, мис Кентън.
— Да, но съм го забелязала, мистър Стивънс. Не обичате сред персонала да има хубави момичета. Да не би пък нашият мистър Стивънс да се бои от отвличане на вниманието? Възможно ли е нашият мистър Стивънс в крайна сметка да се окаже човек от плът и кръв, който не е съвсем сигурен в себе си?
— Честна дума, мис Кентън, ако смятах, че има поне частица разум в думите ви, можех да си направя труда да поспорим. В случая обаче просто ще си мисля за други работи, докато вие си дрънкате безсмислици.
— Аха, а защо е тази виновна усмивка на лицето ви, мистър Стивънс?
— Това изобщо не е виновна усмивка, мис Кентън. А съм леко развеселен от удивителната ви способност да говорите глупости, нищо друго.
— Напротив! Усмивчицата ви наистина е виновна, мистър Стивънс. Освен това съм забелязала колко ви е трудно да гледате Лиза. Сега ми става съвсем ясно защо толкова се противопоставяхте да я вземем на работа.
— Възраженията ми бяха съвсем основателни, мис Кентън, и вие много добре го знаете. Когато дойде при нас, момичето беше абсолютно неподходящо.
Естествено, трябва да знаете, че никога не си говорехме с такъв тон пред подчинените. Но някъде по това време нашите вечерни срещи на чаша какао, макар че си оставаха строго професионални по характер, бяха започнали да се разнообразяват и с подобни невинни шеги, които ни помагаха да се освободим от натрупаното през дългия ден напрежение.
Лиза беше при нас вече осем или девет месеца и аз почти бях забравил за съществуването й, когато един ден тя и вторият лакей заедно изчезнаха от къщата. Разбира се, такива неща са част от всекидневието на всеки иконом на голямо домакинство. Вярно, че са досадни, ала човек просто се научава да ги приема. Между другото от всички „лунни забежки“ тази беше една от най-цивилизованите. Като изключим малкото храна, двойката не беше взела нищо от къщата. Да не говорим, че и двамата бяха оставили писма. Вторият лакей, чието име вече не си спомням, ми беше написал кратка бележка горе-долу със следното съдържание: „Моля ви, не ни съдете прекалено строго. Обичаме се и смятаме да се оженим.“ Лиза беше написала по-дълго писмо, адресирано до „домакинката“, и точно него мис Кентън донесе в стаята ми сутринта, след като двойката изчезна. Доколкото си спомням, имаше много грешно съставени и написани изречения за това колко двамата се обичали, какъв прекрасен човек бил вторият лакей и какво чудесно бъдеще ги очаквало. Един от пасажите, за който се сещам, звучеше приблизително така: „Нямаме пари, но кой го е грижа имаме любов а кой иска нещо друго имаме се един друг а това е всичко което човек може да желае.“ Независимо че писмото беше цели три страници, никъде не се споменаваше и дума на благодарност към мис Кентън за огромните грижи, които беше положила за момичето, нито пък се прокрадваше нотка на съжаление, че са ни измамили.
Мис Кентън явно беше разстроена. През цялото време, докато четях писмото, седеше на масата, забила поглед в ръцете си. Всъщност — и това определено ми направи впечатление — не си спомням да съм я виждал някога по-съкрушена. Като оставих писмото на масата, тя каза:
— И така, мистър Стивънс, излиза, че вие бяхте прав, а аз отново сгреших.