Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Мистър Греъм се усмихна, поклати глава и отвърна:
— Никога не вярвай на домакинка, която твърди, че не иска семейство. И наистина, мистър Стивънс, мисля, че двамата още сега можем да се сетим най-малко за дузина, които са ни уверявали в същото, а после са се омъжвали и са зарязвали професията.
Спомням си, че онази вечер доста самоуверено отхвърлих теорията на мистър Греъм. По-късно обаче, трябва да призная, сериозно започнах да се замислям върху възможността тези тайнствени излизания на мис Кентън да имат за цел среща с някой ухажор. Тази вероятност определено ме притесни, защото не беше трудно да се предвиди, че заминаването на мис Кентън щеше да бъде професионална загуба, от която Дарлингтън Хол щеше много трудно да се възстанови. Освен това не можех да не забележа и някои други признаци, които сякаш подкрепяха теорията на мистър Греъм. Така например, след като едно от задълженията ми беше да получавам пощата, ща не ща установих, че мис Кентън бе започнала да получава писма на редовни интервали — около веднъж седмично — от един и същи човек и че клеймото им беше от местната поща. Тук може би трябва да поясня, че би било невъзможно да пропусна тези неща, при положение че за целия си досегашен престой в къщата тя беше получила само няколко писма.
После се появиха и други, макар и не толкова ясни симптоми, които доказваха правотата на мистър Греъм. Така например, въпреки че продължаваше да изпълнява професионалните си задължения с обичайната прецизност, настроението й започна да се променя по начин, какъвто никога дотогава не бях наблюдавал. И между другото случаите, когато дни наред беше необичайно весела, за мен бяха не по-малко смущаващи от неочакваните, често доста продължителни мрачни периоди. Както вече казах, тя неизменно си оставаше отличен професионалист, но в края на краищата мое задължение беше да мисля за бъдещия порядък в къщата и ако действително тези признаци подкрепяха предположението на мистър Греъм, че мис Кентън обмисля да ни напусне по романтични причини, чувствах, че на мен се пада отговорността да проуча въпроса в подробности. И така, една вечер, докато си пиехме какаото, аз се осмелих да я запитам:
— Ще излизате ли отново в четвъртък, мис Кентън? В свободния ви ден, имам предвид.
Боях се, че ще се ядоса на въпроса ми, ала, напротив, дори ми се стори, че отдавна бе очаквала подходяща възможност, за да подхване темата, защото каза някак облекчено:
— О, мистър Стивънс, това просто е мой познат от времето, когато бях в Гранчестър Лодж. Тогава той беше иконом в къщата, сега е напуснал и се занимава с бизнес недалеч оттук. По някакъв начин е разбрал адреса ми и започна да ми пише с предложение да възстановим познанството си. Ето това, мистър Стивънс, с две думи, е цялата история.
— Разбирам, мис Кентън. Несъмнено е много стимулиращо човек да излезе от къщата от време на време.
— И аз така мисля, мистър Стивънс.
И двамата замълчахме. После мис Кентън като че ли взе някакво решение, защото продължи:
— Та за този мой познат. Спомням си, че когато беше иконом в Гранчестър Лодж, имаше големи амбиции. Дори си мисля, че заветната му мечта беше да стане иконом в къща като тази. Но само като се сетя за някои от методите му! Честно казано, мистър Стивънс, представям си каква физиономия бихте направили. Нищо чудно, че амбицията му остана неосъществена.
Аз се позасмях и отвърнах:
— От опит знам, че твърде много хора смятат, че са способни да работят на тези по-високи нива, без да имат ни най-малка представа какви умения се изискват. Това наистина не е работа, подходяща за всеки.
— Толкова сте прав. Действително, мистър Стивънс, какво ли бихте казали, ако го бяхте видели тогава!
— На тези нива, мис Кентън, професията не е за всекиго. Лесно е да има големи амбиции, но ако не притежава известни качества, икономът просто не може да продължи от определено ниво нагоре.
Мис Кентън като че обмисли думите ми, после рече:
— Вие трябва да сте много доволен човек, мистър Стивънс. В крайна сметка сте постигнали върха на професията и държите под пълен контрол и най-малката дреболия във владението си. Не мога да си представя какво повече бихте желали от този живот.
На това не успях веднага да отговоря. Настана неловко мълчание и мис Кентън заби поглед в дъното на чашата си, сякаш беше погълната от нещо, което бе забелязала там. Най-сетне, след известен размисъл, аз се обадих: