Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Жената най-подробно ме упъти и тогава всичко ми се стори съвсем ясно, така че не знам по чия вина по-късно не успях да открия и следа от странноприемницата. Вместо това след петнайсетминутно шофиране се озовах на някакъв безкраен път, който криволичеше из мрачна и пуста мочурлива местност. От двете ми страни се простираха необятни пространства, покрити с блатни треви, по които се влачеше парцалива мъгла. Отляво виждах последните отблясъци на залеза. Тук-там на хоризонта се мяркаха очертанията на някоя къща или хамбар, но иначе имах чувството, че съм напуснал обсега на цивилизацията.
Спомням си, че някъде по това време обърнах форда и подкарах обратно с цел да намеря отбивката, която бях зърнал и подминал. Когато я открих обаче, новият път се оказа още по-запустял от предишния. Известно време карах в почти пълен мрак между висок жив плет и от двете страни, после пътят стръмно започна да се изкачва. Междувременно ме бе напуснала всякаква надежда, че ще намеря въпросната странноприемница, и бях решил да карам, докато стигна до някой град или село, където да потърся подслон. На сутринта, разсъждавах, лесно щях да се върна към планирания си маршрут. Точно тогава, насред най-стръмния участък, моторът се задави и аз за първи път забелязах, че бензинът се е свършил.
Колата продължи още няколко метра, след което спря. Като слязох, за да видя къде съм, установих, че разполагам само с още няколко минути дневна светлина. Намирах се на стръмен път, заобиколен от дървета и високи храсталаци, а доста по-напред в живия плет имаше просека, затворена от широка дървена преграда. Запътих се към нея с надеждата, че един поглед оттам ще ме ориентира в обстановката; може би дори съм очаквал да зърна и някоя къща, където веднага биха могли да ми помогнат. Сигурно затова изпитах силно разочарование от гледката, която съзрях. От другата страна на преградата склонът се спускаше толкова стръмно, че само след двайсетина метра вече го губех от погледа си. Някъде далеч, може би на повече от миля по въздуха, имаше малко селце. В мъглата, която го обгръщаше, успях да различа острието на църковна кула и скупчени около нея покриви, покрити с тъмни плочи. От няколко коминчета се издигаха тънки струйки дим. Трябва да призная, че в този момент се почувствах леко обезсърчен. Разбира се, положението в никакъв случай не беше безнадеждно. Фордът не бе повреден, просто нямаше бензин. За около половин час можех да се спусна до селото, където положително щях да намеря подслон и туба с бензин. И все пак не се чувствах много щастлив, закъсал на самотен хълм, загледан през някаква ограда в светлинките на далечно село в изчезващия ден и все по-сгъстяващата се мъгла.
С униние обаче нищо нямаше да спечеля. Най-малкото, глупаво беше да пропилявам кратките минути дневна светлина, които ми оставаха. Върнах се при колата и взех една чанта с най-необходимото. После, въоръжен с велосипедна лампа, която хвърляше неочаквано силна светлина, тръгнах да търся пътека, за да се спусна до селото. За съжаление нищо подобно не открих, въпреки че доста се отдалечих от дървената преграда. Щом усетих, че пътят вече не се изкачва, а бавно започва да слиза и да завива обратно на селото — чиито светлинки постоянно ми се мяркаха през листата, — отново взех да се обезсърчавам. Дори си помислих дали няма да е по-добре, ако се върна при форда и просто изчакам в него, докато мине някоя кола. Междувременно обаче почти се беше стъмнило и се досетих, че ако се опитах да спра някого при тези обстоятелства, спокойно можеха да ме вземат за разбойник или нещо подобно. Да не говорим, че до момента не беше минало нито едно превозно средство и май не си спомнях да съм видял някое, откакто напуснах Тависток. При това положение реших да отида отново при оградата и оттам да поема надолу, колкото се може по-пряко към светлинките на селото, независимо дали има пътека, или не.
Спускането не се оказа чак толкова трудно. Поредица от пасища ме водеше право към селото и като се придържах в края на ливадите, се придвижвах, общо взето, нормално. Само веднъж, вече съвсем близо, не можах да намеря пролуката, през която да премина в следващата ливада. Наложи се известно време да шаря с велосипедната лампа из храсталаците, които ми преграждаха пътя. Най-после открих един тесен процеп, запровирах се и в крайна сметка успях, макар и с цената на разкъсано в рамото сако и маншети. Следващите няколко ливади ставаха все по-кални и аз съзнателно не осветявах с лампата обувките и маншетите си от страх съвсем да не падна духом.
И ето че се озовах на павирана уличка, която се спускаше право в селото, и докато вървях по нея, срещнах моя любезен домакин за тази вечер, мистър Тейлър. Той се появи от завоя на няколко метра пред мен и любезно ме изчака да го настигна. После докосна шапката си и ме попита дали може с нещо да ми помогне. Възможно най-стегнато му обясних положението, в което бях изпаднал, и добавих, че ще му бъда безкрайно благодарен, ако ме упъти към някоя добра странноприемница. Тук мистър Тейлър поклати глава и каза: „Боя се, че в селце като нашето няма странноприемница, сър. Джон Хъмфриз обикновено води пътниците в «Кръстосаните ключове», но в момента там поправят покрива.“ Още преди да успея да асимилирам напълно тази отчайваща новина обаче, мистър Тейлър добави: „Ако не държите много на лукса, сър, ние можем да ви предложим стая и легло за през нощта. Не е нищо особено, но жената ще се погрижи всичко да е чисто и да имате най-необходимото.“