Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Рядко имах възможността или желанието да изчета някой от тези романи от кора до кора, но определено мога да заявя, че съдържанието на всичките е еднакво нелепо — и прекалено сантиментално — и не бих им отделил и минута от свободното си време, ако не притежаваха споменатите по-горе качества. След всичко споделено дотук обаче не се свеня да си призная — и не виждам защо трябва да се срамувам, — че понякога тези истории ми доставяха удоволствие. Може би тогава не съм го признавал и пред себе си, ала както вече казах, не съзирам причина да се срамувам. Защо на човек да не му е забавно да чете за мъже и жени, които се влюбват и изразяват взаимните си чувства с най-елегантни фрази?
Като заявявам това, нямам никакви намерения да се оправдавам, че позицията, която заех във връзка с инцидента с книгата онази вечер, е била неправилна. Трябва да разберете, че в случая ставаше дума за много важен принцип. Работата е там, че когато мис Кентън, връхлетя в стаята ми, аз бях „свободен“. А естествено е всеки иконом, който се гордее с призванието си, който се стреми да достигне онова „достойнство, характерно за професията“ — както го бяха формулирали в дружество „Хейс“, — никога да не допуска да изглежда „свободен“ в присъствието на други хора. И наистина нямаше никакво значение дали в стаята бе влязла мис Кентън или някой напълно непознат. Всеки иконом трябва да бъде виждан, че живее с ролята си, пълно и всеотдайно. Не може да го гледат как в даден момент я отхвърля, за да я нахлузи като сценичен костюм в следващия. Съществува една ситуация и тя е единствена, в която икономът, държащ на достойнството си, би могъл да си позволи да се разтовари от ролята си — и това е, когато е абсолютно сам. Тогава сигурно ще ме разберете, че щом мис Кентън нахлу в момент, в който не без основание смятах, че трябва да бъда сам, вече беше въпрос на принцип, на достойнство да не ме вижда в друга светлина, а единствено в светлината на ролята ми.
Както и да е, във всеки случай нямах намерение да анализирам този дребен, толкова отдавнашен епизод от всичките му страни. Най-важното беше сигналът, че отношенията между мен и мис Кентън бяха достигнали — естествено, постепенно и в продължение на много месеци — едно неуместно ниво. Самият факт, че тя можеше да се държи по начина, който демонстрира онази вечер, беше доста смущаващ, затова, след като я отпратих от стаята и успях да поподредя мислите си, взех твърдо решение да поставя професионалните ни контакти на по-строга основа. Но до каква степен точно този случай допринесе за рязката промяна, която по-късно претърпяха взаимоотношенията ни, сега не мога да преценя. Може да е имало и други, по-сериозни причини, като например историята с нейните свободни дни.
Още откакто пристигна в Дарлингтън Хол, та чак до месец преди случката в стаята ми, мис Кентън взимаше свободните си дни по точно определена схема. На всеки шест седмици използваше по два свободни дни, през които отиваше да види леля си в Саутхамптън. Иначе следваше моя пример. Не взимаше свободните си дни, а само в някой изключително спокоен период можеше да прекара деня в разходки из имението или пък в четене на книги. Но изведнъж схемата се промени. Тя започна до последната минута да използва полагащите й се по договор свободни дни и да изчезва редовно от къщата още в ранна утрин, без да оставя никаква информация, освен в колко ще се прибере вечерта. Разбира се, никога не превишаваше полагащото й се време, затова смятах, че не е редно да се интересувам повече от тези излизания. И все пак настъпилата промяна сигурно ме е разтревожила, защото си спомням, че споменах за нея пред мистър Греъм — иконом и камериер на сър Джеймс Чеймбърс, добър колега, с когото вече съм загубил връзка, — докато разговаряхме край огъня при едно от честите му посещения в Дарлингтън Хол.
Всъщност единственото, което отбелязах, беше нещо в смисъл, че домакинката ми е „малко потисната напоследък“, и затова бях силно изненадан, когато мистър Греъм кимна, наведе се към мен и каза с разбиране:
— Интересно още колко време ще продължи.
Като го попитах какво има предвид, рече:
— Вашата мис Кентън. Мисля, че сега е на колко? Трийсет и три? Трийсет и четири? Изпуснала е най-хубавите си години за майчинство, но все още не е прекалено късно.
— Мис Кентън — уверих го — е всеотдаен професионалист. Знам със сигурност, че не желае да създава семейство.