И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Чуй, Мер – подхванах, съзнавайки, че единственият начин да стигна до хубавото беше да мина през лошото. – Максън е актьор. Вечно носи пред света маската на съвършенството, сякаш се извисява над всичко. Но и той като нас е най-обикновен човек със своите си недостатъци. Знам, че държиш на него, иначе изобщо нямаше да останеш в двореца. Но вече е време да проумееш, че всичко това е просто фарс.

Тя кимна и останах с впечатлението, че тази информация не е новост за нея, че винаги е очаквала рано или късно да се увери в това.

– Най-добре е да го проумееш още сега. Ами ако се ожените и чак тогава откриеш що за човек е?

– Знам – прошепна тя. – И аз се замислям по въпроса.

Опитах да не отдавам голямо значение на факта, че вече бе обмисляла какъв би бил животът с Максън. Все пак това беше част от играта. Очакваше се да я споходи такъв въпрос. Но този момент беше отминал.

– Имаш голямо сърце, Мер. Съзнавам, че не си способна просто да махнеш с ръка и да оставиш всичко, но няма нищо лошо в това да го искаш. Това се опитвам да ти кажа.

Тя се умълча за момент, премисляйки думите ми.

– Чувствам се толкова глупава.

– Изобщо не си глупава – възразих аз.

– Да, ама съм.

Трябваше да я накарам да се усмихне.

– А мен смяташ ли ме за умен, Мер?

Изражението ù поомекна.

– Разбира се.

– Напълно права си, умен съм. И то твърде умен, за да се влюбя в глупаво момиче. Така че престани с това.

Смехът ù беше плах, но и той успя да разсее тъгата. Аз самият бях страдал доста покрай Избора, но трябваше да се поставя в нейното положение. Не тя беше настоявала да участва в лотарията, а аз. Вината беше моя.

Десетки пъти ми се беше искало да ù обясня подбудите си, да ù се примоля за милост, каквато вече беше проявила, макар че не я заслужавах. Но може би моментът беше дошъл. Може би точно сега трябваше да ù се извиня истински.

– Боя се, че те нараних прекалено много – каза тя със забулен в срам глас. – Не разбирам как е възможно още да си влюбен в мен.

Въздъхнах. Държеше се така, сякаш тя имаше нужда от прошка, когато беше точно обратното.

Не знаех как да ù го обясня. Не можех да опиша с думи чувствата си към нея. Дори аз самият не можех да им дам определение.

– Просто съм. Небето е синьо, слънцето е ярко, а Аспен е безкрайно влюбен в Америка. Така е създаден светът. – Почувствах усмивката ù върху гърдите си. Ако не свиках смелост да ù се извиня, можех поне да ù дам да разбере, че онези последни минути в къщичката на дървото бяха щастлива случайност. – Повярвай ми, Мер, ти си единственото момиче, което някога съм искал. Не мога да си се представя с друга. От известно време се мъча – ей така, за всеки случай, – но... просто не мога.

Когато думите свършиха, телата ни заговориха. Нямаше целувки, само мълчаливи прегръдки, но друго не ни трябваше. Почувствах всичко, което бях чувствал някога в Каролина, и бях сигурен, че можем да си го върнем. И да постигнем дори повече.