Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

— Аз няма да прелъстявам никого.

— Имаш много хубаво тяло. Дребно, силно и гъвкаво, а гърдите ти са прекрасни.

— Но си нямам гадже, нали? Благодаря ти все пак.

— В моя свят и мъжете, и жените биха искали да те чукат.

Трите влязоха със смях в къщата, слагайки край на безпокойството на Бран.

— Явно добре сте напазарували – отбеляза той.

— Отлично! Носим ви и пица, както обещахме. – Саша повдигна лице за целувка.

— Ще я отнеса в кухнята. Дойл е в горичката… или поне беше. Сойер е отвън, работи върху плановете.

— Райли ще му занесе нещата. – Саша смушка тайничко Аника. – Ние се качваме горе да приберем останалите по­купки.

— Това стратегия ли е? – попита Аника, докато тръгва­ха.

— Нека да усети липсата ти, да се чуди къде си. Не си слагай токчетата. Запази ги за по-късно.

— Прилича на игра.

— Малко, но в нея печелите и двамата.

Пред вратата на стаята си Аника остави торбите и пре­гърна сърдечно Саша.

— Благодаря ти! Ти и Райли сте моите сестри в този свят, и в моя също!

— Научих какво е семейство от вас. Когато мисията ни свърши, ще се опитам да използвам всичко, което научих, в отношенията ми с мама. Ще се видим долу.

— Облечи си новата рокля!

Аника разбираше от игри, разбираше и от ритуали. Беше гледала как три от сестрите й изпълняват ритуала на свърз­ване с избрания партньор. Той включваше флиртуване, привидна липса на интерес, отново флиртуване.

Макар да знаеше, че Сойер не може да е неин партньор за цял живот, тя го обичаше, винаги щеше да го обича, така че ритуалът от нейна страна бе позволен.

Тя се преоблече – не в новата си рокля, защото Саша трябваше да блести в своята. Но използва цвета за устни и четчицата за цвят на миглите, както знаеше, че правят жените, за да изглеждат още по-красиви.

След като слезе долу, приготви – както я бе научила Саша – кана с пенлив плодов сок. На една табла подреди каната, чаши и купа с лед, ако някой поиска.

Сойер седеше край масата в беседката с нещата, които Райли му бе намерила, рисунка, която бе направил, и ня­какъв инструмент, който й заприлича на пистолет.

Тъй като Дойл седеше срещу него и го гледаше как работи, тя се усмихна и остави таблата на масата.

— Приготвих ви студени напитки, защото след малко с пицата ще искате бира. Бран ще я претопли за вечеря. Това ли е „бръмбарът”? – попита тя, докато наливаше сока в чашите.

— Ще бъде. Трябва да прикрепя този кондензатор…

— Да не е като оня, който прави възможно пътуването във времето?* – провикна се Райли от терасата си.

[* Алюзия за кондензатора в машината на времето от филма „Завръ­щане в бъдещето”. – Б.пр.]

— Много смешно. Тук имам материал за три стайни предаватели, затова трябва да решим къде е най-добре да ги разположим.

— Къде си се научил на това? – учуди се Дойл.

— Просто съм любопитен. Разглобих едно старо радио, после стар телефонен секретар, една от повредените ми колички с дистанционно… такива неща. Сглобявах ги, за да си играя на шпионин. Това ще е малко по-сложно, но ще се справя. – Той вдигна поглед към Аника. – О, изглеж­даш добре! Искам да кажа, че винаги изглеждаш добре, но…