Обсидиановата стая

Бяха прецакани. Той си пое дълбоко дъх, опитвайки се с все сили да потисне надигащия се гняв: нямаше смисъл, вредата беше причинена, а той щеше да има нужда от тези мъже за онова, което предстоеше. Сега единствената надежда беше да напуснат колкото може по-бързо страната.

Филипов огледа екипажа. По изражението на лицата им разбра, че всички в различни степени разбират положението. Също така видя, че са започнали да мислят кой е виновен за станалото.

— Всичко свърши – каза той, полагайки върховни усилия да говори тихо и успокоително, за да им даде възможност да осмислят думите му. – Трябва да сме единни и да оправим нещата.

— Нещата са прецакани – каза Дехесус. – Обеща, че ще се получи. – Откъм групичката се чу тихо мърморене.

— Не сме по-зле отпреди – продължи Филипов спокойно. – Арсено все някога щеше да проговори. Нека се съсредоточим върху онова, което трябва да направим, и да продължим напред.

— Да, но чия беше идеята да отвлечем федерален агент? Искам да кажа, че сме прецакани!

— Ето къде е Канада. Имаме пари и паспорти. След двайсет и четири часа ще сме на самолет закъдето поискаме. – Филипов се огледа. – Времето е ясно. Почти се мръкна. Ще пресечем Мейнския залив. Зная едно сигурно заливче близо до Ярмаут. Там можем да зарежем кораба. В Ярмаут има международно летище. Още утре ще напуснем страната.

— Направо не мога да повярвам. – Дехесус пристъпи напред, посочи с пръст Филипов и се изплю на палубата. – Ти поиска да извадим тялото от водата. Ти измисли този план. Ти ни въвлече в това. Затова аз повече няма да те слушам за каквото и да било.

— Какви са плановете ти?

— Взимам зодиака и се махам оттук. Който иска, може да дойде с мен. – Той започна да се обръща, за да си тръгне.

— Зодиакът остава с кораба – обяви Филипов. Долавяше в тона на техните гласове, в техните погледи, че екипажът е стигнал до повратна точка. Ако бързо не направеше нещо, щеше да ги изгуби.

Протегна ръка и хвана Дехесус за рамото. Той се извъртя назад гневен, отвори уста да избълва още някаква глупост, което Филипов очакваше. Той вече беше сложил дясната си ръка върху ръкохватката на своя .45 и сега го извади и напъха дулото му в устата на Дехесус.

Мъжът се задърпа, но Филипов го придърпа към себе си.

— Искаш да спориш с това?

Дехесус отговори гневно, но нищо не се разбра.

— Просто кимни „да“ или „не“. И не си мисли, че блъфирам.

Филипов стегна пръста си около спусъка. Ако се наложеше, щеше да го направи. Когато видя погледа му, Дехесус престана да се дърпа. След малко кимна леко. Филипов освободи хватката си и извади пистолета от устата му.

После се огледа.

— Още някой иска ли да се пробва?

Никой не прояви желание.

— Станалото – станало. Притиснати сме до стената. Ако сега се разделим – свършено е с нас. Разбра ли, Дехесус?