Обсидиановата стая
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #16
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546558275
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Обсидиановата стая». Краткое содержание книги:
С трепване осъзна, че Констънс стои пред него. Беше толкова погълнат от спомени, че не я беше чул да се качва.
Скочи от стола, преди да си спомни, че възнамеряваше да остане седнал.
— Констънс – прошепна той.
Тя носеше проста, но елегантна рокля с цвят на слонова кост. Полумесец от дантела закриваше целомъдрено основата на шията, но не можеше да скрие възхитителното деколте. Контурите на роклята, проблясващи като паяжини на трепкащата светлина от свещта, се спускаха до пода, където скриваха краката й зад пластове прозирна тъкан. Тя го гледаше, забелязала очевидното му объркване, с изражение, което Диоген не можа съвсем да разчете: сложна смесица от интерес, бдителност и – помисли си той, надявайки се да е прав – предпазлива нежност.
— Да – отговори му тя с тих глас.
Диоген вдигна ръка и несъзнателно и безсмислено заопипва възела на вратовръзката си. Съзнанието му беше толкова объркано, че не можеше да отговори.
— Да – повтори тя. – Ще се оттегля от света заедно с теб. И… ще започна да взимам еликсира.
Замълча в очакване на отговор. Шокът от облекчението и възторга, които се стовариха върху Диоген, бяха толкова силни, че едва в този миг той осъзна колко се беше страхувал тя да не каже „не“.
— Констънс – промълви той отново. Единствената дума, която успя да произнесе.
— Но трябва да ми обещаеш едно – каза тя със своя нисък копринен глас.
Той чакаше.
— Трябва да съм сигурна дали този еликсир наистина действа и че създаването му не е свързано с нараняването на хора.
— Кълна се, че действа и никому не е причинена вреда.
Тя го загледа в продължение на повече от минута изпитателно в очите.
Съвсем несъзнателно Диоген взе ръката й в своите две.
— Констънс, благодаря ти – каза той. – Благодаря. Нямаш представа колко щастлив ме направи. – С удивление усети, че примигва, за да махне сълзите от радост, които бяха избили в очите му. – Съвсем скоро ще научиш колко щастлива мога да те направя. Халсиън е всичко, което обещах, дори нещо повече.
Констънс не отговори. Просто го гледаше по своя си неразбираем начин: преценяващо, очаквателно, загадъчно. От този поглед Диоген се почувства обезкуражен, но странно, едновременно възбуден и опиянен.
Той й целуна ръка.
— Има нещо, което искам да ти обясня. Както можеш да си представиш, бях принуден да създам и използвам множество самоличности. Самоличността, под която закупих Халсиън, е Петру Лупей. Той е румънски граф от Карпатите в Трансилвания, където семейството му намира убежище през съветската епоха. Повече били заловени и избити, но баща му успял да изнесе семейното богатство, което Петру (той предпочита да го наричат Питър) наследява като единствен син и оцелял от цялата фамилия Лупей. Говори се, че рушащият се семеен дворец е близо до имението на граф Дракула. – Той се усмихна. – Тази подробност много ме забавляваше. Направих го човек с безупречни маниери и вкус, който се облича добре, остроумен и обаятелен.
— Очарователно. Но защо ми казваш всичко това?
— Защото на път за летището ще трябва да вляза в самоличността на Петру Лупей и да играя неговата роля, докато не стигнем в Халсиън. Моля те, не се изненадвай от временната промяна в моята външност. Разбира се, на Халсиън мога да бъда самият себе си. Но по време на пътуването дотам, те моля да ме смяташ за Петру Лупей и да се обръщаш към мен с Питър, за да опазиш моята самоличност и пътуването да е безопасно.
— Разбирам.
— Знаех, че ще го направиш. А сега моля да ме извиниш. Имам да свърша толкова неща, преди да заминем. Ако си съгласна, това може да стане днес вечерта.
— Нека да е утре, ако нямаш нищо против – отговори Констънс. – Трябва ми малко време, за да си събера багажа и… да се сбогувам с този живот.
— Да си събереш багажа – повтори Диоген, сякаш тази мисъл беше нова за него. – Разбира се. – Той се обърна да си върви, поколеба се и се върна.
— О, Констънс, ти си толкова красива, а аз – толкова щастлив!
После изчезна в полумрака на подземния коридор.
27.
Проктър се опита да стане, но успя само да се изправи на колене. Провери местоположението на слънцето, което беше точно над главата му – нажежен до бяло диск. Предположи, че е бил в безсъзнание около час. Отвратителната миризма на лъвска кръв изпълни носа му. Поклати глава в опит да я прочисти, но светът около него започна да се върти. Кофти идея. Той се стегна, пое няколко пъти дълбоко дъх и се огледа. Чантата му лежеше на около десетина метра от него – там, където го беше нападнал лъвът. Близо до нея лежеше първият мъртъв лъв – изтегнала се купчина жълтеникавокафява козина. Вторият лежеше до него – беше толкова близо, че можеше да го докосне: проснат с отворена уста. Езикът и очите му вече не се виждаха от безброй мухи. Лепкава, засъхваща локва кръв се беше просмукала в пясъка около гърдите му.