Обсидиановата стая
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #16
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546558275
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Обсидиановата стая». Краткое содержание книги:
Отново и неканена, непоносимата агония от неговия провал се промъкна в съзнанието му – всяка грешка и сторена глупост минаха пред вътрешния му поглед.
Спри да мислиш за това. Облегна се отново на грубата кора и затвори очи.
Трябваше да оцелее. Фактически вървеше на оцеляване. Знаеше това поради една много важна причина: имаше нещо, което трябваше да свърши. Където и да беше Диоген, каквито и да бяха неговите планове, Проктър щеше да го намери.
И да го убие.
28.
Руди Спан седеше в малкия офис на петия етаж в Градския затвор, който бяха реквизирали за операцията „Пендъргаст“. На главата му имаше безжични слушалки. Хората му бяха изградили малък тактически център в офиса и следяха различни видеоекрани и аудиозаписи. Той крачеше напред-назад зад тях, като от време на време се спираше пред прозореца и гледаше улицата долу.
Организирането на тайното наблюдение беше фасулска работа. Дори нямаха нужда от специалния бус или екипи, позиционирани на покриви и в апартаменти. Мястото, където щеше да се състои преместването, се намираше зад сградата на площад „Кардинал Хейс“ – тясна уличка, над която се извисяваха правителствени постройки, в които никой не можеше да влезе без разрешение. Така че който дойдеше да се увери, че прехвърлянето на Арсено се извършва наистина, щеше да дойде пешком по улицата. Беше съвършеното място за операцията. Може би дори твърде съвършено, защото можеше да подплаши човека, когото похитителите щяха да изпратят да наблюдава прехвърлянето. Разчитаха на глупостта им и поне по тази точка Спан беше на едно мнение с Лонгстрийт. Защото всеки, който отвлече федерален агент, преди всичко поема голям риск. Те бяха прекалено самоуверени и това щеше да е причината за техния провал. Истинската опасност беше да не се паникьосат и да пречукат Пендъргаст.
Трябваше да признае, че капанът, заложен от Лонгстрийт, е много хитър. Затова се измъчваше още повече, че този човек ще изпорти работата толкова зле. Сега имаха възможност да приберат един от похитителите, ако изобщо се появеше, обаче заповедите на Лонгстрийт бяха недвусмислени: просто установете неговата самоличност и го оставете да си върши работата. Това беше в разрез с правилата за арестуване, които Спан беше научил в Куантико и в работата си за ФБР след това. Просто да оставят този тип да си върви – за какво, по дяволите, беше всичко това? Арсено се оказа корав орех. Ако зависеше от него, щеше да арестува този задник и да използва първоначалното объркване и страх, за да му изкара ангелите и да го накара да се разприказва. Да отвлечеш федерален агент? Ако имаше късмет, щеше да се изправи пред доживотен затвор без право на замяна. За да се измъкне от това положение, задникът би предал и собствената си майка. Щеше да се огъне за двайсетина минути, да им каже къде е Пендъргаст и до края на деня да приключат с въпроса. Но не – Лонгстрийт искаше само самоличността на този тип и нищо повече.
На всичко отгоре Лонгстрийт не беше тук – изчезна, както бе правил и по-рано – нямаше го с часове и даваше заповеди по телефона или изпращаше шифровани имейли от неназовани места. Кой си въобразяваше, че е – шибаният вицепрезидент?
Момчетата, седнали пред екраните, говореха тихо в своите микрофони с останалата част от екипа, разположен в двата края на „Кардинал Хейс“, за да наблюдава и записва всеки, който влизаше и излизаше. Той се заслуша в техните сбити, бързи разговори. Тези момчета бяха професионалисти и Спан се гордееше с тях.
Погледна часовника си. Три и петнайсет. Мишената им трябваше скоро да е тук, ако изобщо дойде. Беше спокоен следобед, половин час преди първите правителствени служби да започнат да бълват своите служители. Имаше хора, които вървяха напред-назад, в Манхатън винаги има такива, но от неговата гледна точка и от кадрите на видеокамерите пред него, беше напълно ясно, че човекът, когото търсят, не е сред тях.
Тъй като Лонгстрийт го нямаше, Спан реши да направи малка промяна в плана. Нямаше просто така да остави този тип да си върви, а да пусне „опашка“ след него. Да види къде ще отиде, къде му е скривалището. В края на краищата това не се разминаваше много със заповедта на Лонгстрийт.