Обсидиановата стая
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #16
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546558275
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Обсидиановата стая». Краткое содержание книги:
Командоският нож „КА Бар“, покрит със засъхнала кръв, лежеше до Проктър. Той го почисти, като няколко пъти го заби в пясъка до края, после го прибра в канията на колана.
Отново опита да се изправи, но откри, че няма сили. Вместо това запълзя по пясъка, който пареше дланите му. Когато стисна зъби от болка, между тях заскърца пясък. Опита се да го изплюе, но през мъглата от жажда и болка осъзна, че напълно се е обезводнил. Устните му бяха напукани, а езикът – подут. Очите смъдяха. В чантата имаше вода, стига да може да стигне до нея.
Бавно се отправи към нея. Най-накрая успя да стигне дотам и с изохкване протегна ръка към нея. Стовари се на земята, докато я придърпваше. Изрови манерката и като внимаваше да не разлее и капка с треперещите си ръце, отви капачката и отпи голяма глътка. Водата беше направо гореща. Насили се да спре, започна да си поема дълбоко дъх, за да остави време на първата глътка да се стече надолу. Минаха пет минути, преди да отпие втора глътка. Почувства лек прилив на енергия и прояснение в главата. Трета глътка и толкоз. Ако не запази остатъка, след двайсет и четири часа ще е мъртъв.
Миризмата от лежащия наблизо мъртъв лъв беше съкрушителна. Пистолетът му калибър .45 лежеше на пясъка до него. Припълзя до лъва и го взе, но веднага го пусна да падне. Слънцето го беше нагряло така, че не можеше да го вдигне. Вторачи се за известно време в оръжието, опитвайки се да прочисти главата си и да помисли. Бръкна в чантата, извади фенерчето с манивела, което имаше кука в задната част, пъхна я в скобата на спусъка и плъзна пистолета в страничния джоб, след което дръпна ципа.
Някаква сянка мина над главата му и той вдигна очи, за да види цяло ято лешояди, които кръжаха мързеливо в очакване той или да умре, или да се махне, за да могат да пируват с мъртвите лъвове. Помисли си: добре сте дошли за лъвовете, но мен няма да получите.
Шест часа до залез-слънце. Щеше да е самоубийство да тръгне в дневната жега. Трябваше да остане тук до мръкване. На може би седем-осемстотин метра оттам видя самотна акация. Сянката щеше да му дойде добре, стига да успее да стигне дотам.
Водата, която изпи, му даде сили. Сграбчи чантата отново. Вече беше изхвърлил всичко, освен водата. Разбира се, без да се броят ножът, пистолетът, компасът, картата и няколко енергийни блокчета. Сега обаче не можеше да яде, защото това само щеше да усили жаждата.
Успя с усилие да седне и прехвърли ремъка на чантата през рамо. Сега въпросът беше да се изправи на крака. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, събра всичките си психически сили и с вик се надигна и застана прав. Залитна малко, но успя да запази равновесие.
Стъпка по стъпка, стъпка по стъпка…
Двата лъва се бяха разделили и го преследваха в продължение на почти три дни, отклонявайки го от планирания му маршрут. През последния ден беше принуден толкова пъти да се връща обратно и да се върти в кръг, че загуби представа за своето местоположение. За негов късмет лъвовете бяха мъжки и млади, затова не ги биваше като ловци. Ако бяха големи лъвици, нямаше да преживее нападението. Въпреки това му трябваше цял пълнител от неговия .45, за да спре първия лъв. Вторият дойде толкова бързо, че нямаше възможност да презареди и беше принуден да го убие с ножа.
Беше издран по лявото рамо, ухапан по прасеца, но онова, което едва не го довърши, бе физическият сблъсък при последния скок на лъва, който се оказа толкова силен, че изгуби съзнание. Лъвът вече беше смъртоносно ранен от ножа, забит в сърцето му, откъдето се лееше кръв. Проктър се свести за малко, отчасти затиснат под лъва в локва съсирваща се кръв. Успя да се извлече изпод звяра, преди отново да потъне в безсъзнание.
Когато най-накрая стигна под сянката на дървото, свали чантата си и се свлече на земята. Облегна гръб на ствола, а главата му се въртеше. Още една глътка вода? Извади манерката и леко я разклати. Не, щеше да се наложи да почака до залез, преди да отпие друга глътка. Надяваше се тя да му даде сили, за да може да върви през нощта. Успееше ли да стигне до шосето за град Мопипи, все някой минаващ автомобил щеше да го намери.
Неохотно извади командоския нож и сряза крачола си, за да може да хвърли око на ухапания прасец. От редицата следи от зъби сълзеше черна кръв. Беше изхвърлил аптечката, така че можеше да се заеме с лечението на раната едва след като се измъкне оттук. Поне кървенето беше почти спряло. Раната на рамото беше в подобно състояние – недобре, но не застрашаваше живота му. Голямата опасност беше възможното възпаление, но то нямаше да започне през следващите дванайсет до двайсет и четири часа.