Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Абдонай познаваше какви ли не изражения на лицето й – от беса на пленниците до искрящата радост. Но никога не беше виждал онова, което вцепеняваше лицето й в този миг. Поглед, лишен от светлина и нежност. Очи, гледащи твърдо, като стоманата на меч. Лице, затворено като шлема на ретиарий* в часа на битката. Сякаш не виждаше нито баща си, нито тълпата.

[* Гладиатор, въоръжен с мрежа, тризъбец и кама. – Б.р.]

Египтянката беше права. Нещо се беше случило. Абдонай погледна плахо към кобата от червена кожа. Очевидното го потисна. Естествено, онова, което беше станало със Зиновия, докато е била в пустинята, беше част от великата тайна на Ваалшамин!

Абдонай се изпъна. Без да обръща внимание на учудените физиономии на своите гости от Емеса, той отвърна на трескавото притискане на ръката на Ашему. Със стиснати устни, сломен от безпорядъка на мислите, които се блъскаха в съзнанието му, и болката в сърцето си, той погледна нагоре към боядисания покрив на колонадата. С цялата искреност, на която беше способен, Абдонай помоли Ваалшамин за прошка. Той беше само баща. Когато избяга дъщеря му – толкова обичана, но с толкова необуздан характер, беше решил, че става дума за някакво безумие, за женски каприз.

„О, Ваалшамин, от толкова луни живея под развалините на своя дом, пия и ям само подигравки и лоши новини. О, Ваалшамин, кой би могъл да повярва, че е била с теб, под милосърдните ти грижи и е живяла по твоята воля?”

Зиновия вече преминаваше тихо покрай него, без да даде и най-малък знак, че го е разпознала. Без изобщо да кимне с глава. Нито пък на Ашему.

Тълпата ги погълна, без да им отдаде каквото и да било уважение, мачкайки красивите дрехи на Абдонай и тюрбана му, съшит със златна верига, който, освен че стягаше намазаните му с масло коси, беше и доказателство за високия му ранг.

Когато премина две трети от колонадата, Зиновия излезе от сянката й. Тя поведе камилата наляво, по широката улица, която водеше към храма на Ваалшамин. Стена от лъскави тухли ограждаше дворовете, гробниците и светилището. Стълбище със седем стъпала водеше към голямата врата. Шест колони поддържаха фронтона в гръцки стил, изящно украсен със слънце с дванайсет лъча и със същите знаци като жигосаните върху врата на бялата камила.

Зиновия спря в подножието на стълбите, а с нея и цялата тълпа. Флейтите и тамбурините млъкнаха. Двама жреци, облечени с панталони по персийска мода и с розови копринени наметала, поръбени с великолепни бродерии с перли, с гладко избръснати бузи и с кръгли шапки, инкрустирани със златни листа, пристъпиха напред под покритата колонада.

Абдонай се възползва от този кратък миг затишие, разбута онези, които му запречваха пътя, и се втурна напред, за да се присъедини към духовниците на стъпалата. Грубият глас на Зиновия, заповядващ на камилата да коленичи, го вцепени. Той видя заедно с всички как животното се подчинява. То изрева кротко и изящно, като някаква гигантска птица и подви крака.