Хюрем. Московската наложница

— На мен ли говориш?

Беше красива. И то много красива. Косите ѝ бяха толкова руси, че всеки можеше да ѝ завиди. Беше ги сплела на плитка, както правеха много руски момичета, и ги беше увила около главата си като корона. Отгоре имаше кожена качулка. Беше синеока. Очите ѝ напомняха за пролетните небеса. Гладките ѝ изпънати страни бяха почервенели от студа.

— Да, на теб. Ти не си ли онова новото руско момиче?

— Да, аз съм, аз съм.

Знаеше, че от радост говори глупаво.

— Изобщо не очаквах, че тук има друга рускиня, та изведнъж се развълнувах.

Русото момиче се раздвижи върху дебелите възглавници на градинското кресло, където седеше.

— Как се казваш?

— Александра… Александра Анастасия Лисовска.

— Украинка ли си?

— Аха. От Рутения.

— А моето име е Екатерина Иванова. От по-далеч съм. Близо до Москва.

Сърцето на Александра замалко щеше да излети, пърхайки. Вече не беше сама тук. В харема имаше почти землячка.

Без изобщо да се замисля дали беше забранено или не, тя седна до Екатерина. Малко по-нататък Мерзука и Сетарет калфа се опитваха да се разберат за нещо, размахвайки ръце. Вероятно за пореден път нямаше да успеят, но щом и двете не се бяха предали, явно темата бе важна.

Александра искаше да разкаже на един дъх какво ѝ се беше случило. Искаше да говори на родния си език до насита. Помисли си дали да не склони глава на гърдите на това момиче от нейната кръв и да заплаче. Да го целуне и да вдиша уханието му. Това беше първата ѝ среща от години с някого от нейната родина. Тъй като беше забранено новодошлите да ходят на етажа на наложниците и наложниците да отиват в отделението на новодошлите, та може би не беше позволено и да си говорят, но това не я интересуваше. Помисли си, че за това си струва да изяде десет, двадесет, сто, не — хиляда удара с пръчка.

Точно щеше да започне историята си, когато Екатерина я попита:

— Кога дойде тук?

— Не знам. Май преди десет дни. Или може би петнадесет? Или преди два месеца? Не знам. А ти?

— Три…

Александра прекъсна момичето със слаб писък.

— Какво? Ти си по-нова и от мен тук, така ли?

В гласа ѝ се долавяше разочарование.

— Не, красавице, не три дни, а три години.

Александра остана с отворена уста. Три години ли? Боже господи, три години.

— Три дълги зими, три дълги лета, три дълги есени…

— На колко години си, Александра? — Този път русокосото момиче я прекъсна.

— Това е петнадесетата ми зима.

Екатерина се усмихна.

— Когато ме доведоха тук, бях с една година по-малка от теб.

Значи сега беше на седемнадесет години. Беше само с две години по-голяма от нея, но Александра я мислеше за по-възрастна. Защото така изглеждаше. По-голяма, по-зряла, по-преживяла, по-опитна. Повдигна глава и погледна ясните сини очи на момичето със съчувствие.