Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Ще види тях! — заканваше се тя и млъкваше.
Бързият ѝ напредък с турския език слиса най-много Сюмбюл ага. Александра отдавна беше надминала девойки, които бяха дошли в харема месеци преди нея. С други думи, тя нямаше да посрами агата, ако той кажеше на валиде султан:
— Московското момиче е готово да излезе от отделението на новодошлите.
Ала мъжът не бързаше да я хвали, защото искаше да я помъчи още малко. „Нека разбере кой е Сюмбюл — казваше си той. — Да знае, че животът и бъдещето ѝ зависят от две мои думи“.
По тази причина Сюмбюл ага излъга, без окото му да трепне, когато валиде султан го попита за Александра:
— Едно момиче беше дошло от двореца на Айше — първата съпруга на мъжа ми, нека почива в Рая. Беше го изпратила снахата на майка ѝ. Къде е момичето? Как се справя?
— Още е неопитно. Не е готово за покоите на господаря.
Понеже знаеше, че възрастната жена щеше да го прониже с проницателния си поглед, побърза да добави:
— Как да кажа, трудно момиче е. С дълъг език. Кавгаджийка. Настройва девойките една срещу друга. Никак не е разбрана. Но не се притеснявайте. Вашият слуга Сюмбюл какви ли не твърди камъни е шлифовал. И този ще го обработи.
Хафса султан остана доволна от тези думи.
— Да те видим, Сюмбюл, действай бързо. Искам да видя момичето. Ай Бала ханъм е пратила вест, в която казва: Майка ми я повери на мен, а аз ще я поверя на теб. Нека не оставяме повереното ни девойче, без да му обърнем нужното внимание, грехота е.
Докато Чухадар ага се кланяше почтително пред майката на падишаха, си помисли, че май ще е добре да намали боя на московчанката. Освен това момичето беше доста талантливо. Поклащаше се кокетно наоколо, сякаш се беше родило и отраснало в дворец. Имаше осанка, която омагьосваше всекиго. Излъчваше гордост, която по никакъв начин не можеше да бъде потъпкана. Щом искрата, горяща в очите на момичето, припламнеше в близост до гордостта му, се разразяваше истински пожар. Никой не можеше да надмине Александра в музиката. Хванеше ли уда в ръцете си и дръпнеше ли струните, мелодиите се извисяваха от двора нагоре към етажите и дори и най-кресливите момичета на харема млъкваха и притаяваха дъх.
Само неколцина мъже имаха привилегията да влизат в харема и един от тях беше учителят по музика Кемали ефенди. Той беше възхитен от Александра. Разбира се, момичетата в харема бяха започнали да шушукат злобно, че синьо-зелените очи на Александра бяха част от причината за тази възхита, обаче никоя не можеше да каже, че свири по-добре от нея. Никоя от тях не можеше така майсторски и бързо да разхожда пръстите си по струните на кануна, както нея. Сякаш Александра не се учеше тепърва, а от години свиреше на този инструмент. Беше ненадмината и в уда.
Ала гласът ѝ няма равен, потрепваше Сюмбюл ага. Ако кажеше, че това е най-омайният женски глас, който беше чувал, нямаше да излъже. Щом настанеше вечер и нощната тишина се спуснеше над харема, носталгия налягаше красивите като луната момичета, дошли от всички краища на света. В харема, където обикаляха големите илюзии, страсти и големите разочарования, след вечерната молитва, когато всеки се оттеглеше в собствения си свят, от етажа на новодошлите чувствено се извисяваше трогателният, страдалчески глас на Александра. Огън жегваше дори и закоравялото сърце на Сюмбюл, когато слушаше песните ѝ. Под влияние на тези мелодии той се отнасяше в отминалите времена, а в гърлото му засядаше мъка. Щом усетеше, че очите му се пълнят, се сепваше и си казваше: Луда московчанка. Затова беше замълчал, когато видя етиопския си помощник Джафер, който от три години беше до него, да слуша като омагьосан тайно нощем песните на Александра. Дори и когато чу да си шепнат с момичето, не каза нищо. Плачеше ли момчето? Нека плаче. Щом Сюмбюл ага не беше пролял сълзи, че е евнух, поне Джафер да го направи. Сълзите измиваха душата на човек. А беше минало толкова много време, откакто душата на Сюмбюл не се беше пречиствала. Вече дори не си спомняше кога беше плакал за последно. Дали беше в онази злочеста нощ, когато попадна в ръцете на търговците на роби, или когато онези проклети клещи се стегнаха и тестисите му бяха усукани? Сюмбюл не можеше да си спомни.
XIV
Александра беше объркала броя на дните. Кой ден беше, откакто бе дошла в харема? Петнадесети ли, шестнадесети ли? Кой знае, може би бяха минали двадесет дни. Толкова си приличаха един с друг. Дори не беше разбрала, че се бяха изтърколили почти два месеца. Нито вчерашният ден беше по-различен от днешния, нито утрешният щеше да донесе нещо ново.