Хюрем. Московската наложница

Погледът на Александра посърна.

— Как да направя така, че султан Сюлейман да ме види?

— Ще потърсиш път към Сюмбюл ага. Тук има два начина да направиш това. Или ще ги храниш с пари, или…

Когато русата наложница млъкна, Александра продължи с вълнение:

— Или?

— Ще ги оставиш да си поиграят с теб.

— Мерзука каза, че те вече не се смятали за мъже.

— Не се смятат, обаче някои от тях много харесват любовните игри. „Благодеяние е да се докосва красивото“ — казват.

Момичето млъкна, огледа се наоколо дали някой не ги чува и продължи с глас, който едва се долавяше:

— Повечето от момичетата в харема минават през ръцете им още преди да са видели лицето на господаря. Агите евнуси са такива, обаче не си мисли, че и робините са порядъчни. Онези черни жени също умират да си играят с момичетата.

Александра беше съсипана от тези думи. Не можеше да позволи подобно нещо. А щом нямаше пари, какво щеше да прави? Никога ли нямаше да види султан Сюлейман? Тук ли свършваше пътят към щастието ѝ, появил се в съня на султанката? Екатерина разбираше за какво си мисли момичето. В първите месеци, след като дойде в двореца, тя също като това наивно дете попадна на кръстопътя между мечтите си и морала?

— Ти какво направи?

Екатерина се отърси от мислите си. Стана от мястото си и се вгледа в очите, които я наблюдаваха.

— Как мислиш, че получих благоволението да стигна до прегръдките на падишаха?

Изведнъж кръвта нахлу в мозъка на Александра.

— Ти… — изпелтечи. — Ти влезе ли в леглото на османския син?

В изражението на Екатерина прелетяха всички човешки чувства — гордост, срам, яд, разочарование, болка от раздялата.

— Да — прошепна, свеждайки глава. — Една-единствена нощ.

Това беше орисията на наложниците. Всички те се стремяха да влязат в леглото на господаря си и да го подлудят, да го ощастливят, да го накарат да се чувства горд, да се подчинят на волята му, да изпълнят каквото им заповяда. Нима всички те не бяха там, за да му родят син или поне дъщеря? Значи Екатерина не беше успяла.

— Повече не ме повика.

Гласът ѝ вече едва се долавяше.

Александра не знаеше какво да каже. Натъжила ли се беше? Да, душата ѝ се беше свила. Но от друга страна, се беше и зарадвала. Щом владетелят не беше харесал Екатерина, Александра все още имаше шанс. Засрами се, че се люшка между тези две противоречиви чувства. Протегна се от мястото си и хвана между дланите си малките студени ръце на момичето, сякаш искаше да го утеши.

След като прекарала нощта в покоите на владетеля, Екатерина веднага била повишена. На следващата сутрин я преместили от отделението на новодошлите. Вече имаше малка стая в харема. Обличаше дрехи, коя от коя по-красиви. Дори ѝ бяха отпуснати джобни пари. Не можеше да си покаже носа вън от харема, но това нямаше значение. Имаше разрешение да праща робините да ѝ купуват едно или друго. А имаше и пари, с които да подкупва евнусите в харема, когато се наложи. Със седмици беше чакала втора покана. Ясно беше, че владетелят я е забравил. Дори даде рушвет на Сюмбюл ага, за да напомни за нея на падишаха, но напразно. Агата разиграваше Екатерина — ту ѝ казваше „днес ще стане“, ту „утре ще е денят“. Въпреки че даде рушвет няколко пъти, но след като нищо не се случи, момичето отчаяно затвори кранчето с парите.