Вълка от Уолстрийт

Както и да е, човек не можеше да не обича швейцарците, макар половината им държава да се състои от жабари, а другата половина — от шваби. В резултат на вековни войни и политическо коварство страната буквално е разделена на две, с Женева — център на жабарството, където се говори френски, а Цюрих — център на швабите, където, разбира се, говорят немски.

По мое скромно еврейско мнение, бизнес следва да се прави с женевските жабари и в никакъв случай — с цюрихските шваби, които прекарват времето си в говорене на гърлен немски, докато люскат топла като пикня бира и плюскат виенски шницели, додето стомасите им заприличат на торба на току-що родило женско кенгуру. А и никак не е далеч от ума, че сред мирното население сигурно още се укриват куп нацистки копелета, преживявайки благодарение на златните коронки, които насилствено са изтръгнали от устата на предците ми преди да ги натикат в газовите камери!

Да не говорим, че бизнесът в Женева има и известни други предимства, а именно жените. О, да! За разлика от средностатистическата цюрихска германка с огромни мишци и с гръден кош с размер на буре — достатъчно голям, че да играе в Националната футболна лига, — средностатистическата французойка, която кръстосваше женевските улици с покупки в маркови торбички и пулели, беше стройна и прекрасна, въпреки косматите си подмишници. При тази мисъл на лицето ми се изписа усмивка. В края на краищата моята дестинация беше именно Женева.

Отвърнах поглед от прозореца и погледнах надясно. Дани Поуръш, заспал със зяпнала уста, в режим „мухоловка“, а огромните му гланцирани зъби отразяваха утринното слънце. На лявата си китка носеше дебел златен ролекс с толкова диаманти по циферблата, колкото за промишлен лазер. Но нито златото, нито диамантите можеха да се мерят по блясък със зъбите му, по-ярки и от супернова. На носа му бяха ония тъпи рогови рамки с обикновените стъкла. Невероятно! Евреин, ама басп — и то на междуконтинентален полет.

Вдясно от него седеше организаторът на пътуването, самопровъзгласилият се за експерт по швейцарско банкиране Гари Камински, който същевременно бе и (коварният) финансов директор на „Долар Тайм Груп“ — акционерно дружество, чийто най-голям акционер бях аз. Гари Камински също спеше, нахлузил невероятно прошарено тупе, което никак не се връзваше по цвят с мастиленочерните му бакенбарди — очевидно боядисвани от стилист с добро чувство за хумор. От чисто нездраво любопитство (и по навик) огледах най-внимателно ужасното му тупе. Ако трябваше да отгатна, вероятно специалитет на Сай Спърлинг33 от добрия стар „Хеър Клъб фор Мен“!