Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Стъпките на войниците отекваха от излъсканите гранитни подове и огласяха огромните пространства между черните гранитни колони, разположени по дължина на широките галерии. Между всеки две колони имаше по една лъсната до блясък плоча, чиито разноцветни прозирни жилки я превръщаха в истинско произведение на изкуството.
Въпреки придружаващата Ричард и Калан процесия из коридорите бяха позиционирани още войници. Тази част на Двореца винаги бе строго охранявана и с ограничен достъп.
Ричард спря пред величествения портал и плъзна поглед по издяланите в дървената плоскост плавни хълмове и гори. Изящните картини върху вратите бяха запечатани със злато.
Градината на живота бе създадена като специално поле, задържащо в себе си евентуална опасна магия, която можеше да стане наложително да бъде освободена. Освен това то защитаваше хората, владеещи тази магия, от нечестива намеса. Зад обкованите със злато порти бе освобождавана магическа енергия, родена от способностите на наистина опасни хора. Великолепните врати, подобно на много други предмети в Двореца, служеха, за да напомнят — при боравенето с такава потенциално опасна материя — за красотата и значимостта на самия живот.
Също така Градината играеше ключова роля в някои от най-важните събития в живота на Ричард. При първото си посещение тук той се бе намирал в най-тежкия си период. Но на същото място бе постигнал и най-величавите си победи.
По нежното докосване на ръката на Калан разбра, че тя се е досетила какви мисли му се въртят в главата.
Накрая отвори едно от крилата на масивната врата. Гвардейците заеха позиции нагоре и надолу по коридора, докато Ричард и Калан влязоха сами в Градината на живота.
Озовали се вътре, те бяха облъхнати от замайващия аромат на цветя, чието великолепие се изливаше от двете страни на алеята, водеща към центъра на залата. Отвъд цветята група фиданки оформяха горичка край покрит с бръшлян каменен зид. Зад него започваше централната част на огромното помещение — поляна, оформена в идеален кръг. Обръчът от трева беше прекъснат от ниска оградка от бял камък, върху която имаше гранитна плоча, въздигната на два ниски резбовани постамента.
Високо горе таванът с прозорци от оловно стъкло пропускаше дневна светлина. Нощем през тези прозорци се виждаха звездите и гледката винаги бе карала Ричард да се чувства малък и самотен.
Тази нощ през стъкления покрив не се виждаше нищо. Прозорците бяха покрити с дебела пелена от сняг. Щом проблесна светкавицата, той забеляза, че наслоеният от вятъра сняг е отънял до тънко одеяло, през което светлина все пак проникваше, но на други места, откъм подветрената страна, пряспата бе тъй дебела, че дори светлината от мълнията не успяваше да пробие солидната завивка. В залата отекна продължителен гръм, от който земята под краката им потрепери.
След като запали няколко от факлите, забити около зелената трева, Ричард седна при Калан на ниската ограда в края на горичката. Двамата се загледаха в пейзажа, все едно се намираха на планинска ливада.
Щом ръката му намери нейната, Калан трепна.
— Какво има?
Тя повдигна дланта си и я огледа за кратко.
— Малко е болезнено, няма нищо.
Той забеляза, че драскотините по опакото на дланта й са подпухнали и искряха в гневно червено. Драскотините по собствената му ръка също бяха червени, но не изглеждаха толкова зле като при Калан.
Той пое пръстите й и обърна дланта й, за да я огледа по-подробно на светлината на факлите.
— Изглежда по-зле.
Тя дръпна ръката си.
— Скоро ще е по-добре.
Потърка ръце, за да се стопли, и смени темата.
— Не усещам някой да ни наблюдава. Ти?
Известно време Ричард остана заслушан в съскането на факлите, погледът му обиколи просторната зала.
— И аз не усещам.
Той забеляза, че толкова й се спи, че едва си държи очите отворени. Напрежението от това да са под нечие наблюдение не само ги беше държало будни, но и беше накъсало на неспокойни откъслеци малкото сън, който успяваха да си откраднат. Той я прегърна през раменете и я придърпа към себе си. Калан се сгуши в него и отпусна глава на рамото му.
Ричард си каза, че трябва да проснат завивките си и да поспят. Беше му приятно да е сред дървета. Напомняше му за времето, когато спеше почти изцяло под звездите. Напомняше му за Еленовата гора, където за пръв път срещна Калан.
— Обратно в гората — отрони тя със замечтан глас.
Ричард се усмихна.
— Да, обратно в гората.
— Поне малко удоволствие.
И за него беше така. Навън бурята продължаваше да вилнее, но под снежния покров всичко беше спокойно. От мястото си Ричард различи струйки вода, които се прокрадваха през стъклото, и разбра, че скоро снежната виелица ще обърне на градушка или дори на дъжд. Обърнеше ли на дъжд, това обикновено означаваше край на пролетната буря. Но не беше изключено и да е апогеят на бурята — време на унищожителни ветрове и мълнии.